Вашето име  
 Вашият e-mail адрес  
 Име на получателя  
 E-mail на получателя  
Водолаз: Морското дъно крие много приятни изненади
Автор: Екип Burgas24.bg 09:50 / 08.02.2017Коментари ()2689
© Черно море
Всеки водолаз може да разкаже много случаи, когато е бил на ръба да се удави. Такава ни е професията. Никога не съм се стъписвал, макар на моменти да ме е хващало малко страх. Нагласа! Имах млад колега, веднъж толкова се уплаши, нарече ни ненормални хора. Вярно, сигурно съм малко ненормален, ако така може да се определи обичта към морето, започва своя разказ пред в. "Черно море" дългогодишният водолаз Христофор Ненов - Фори, както го наричат.

Баща ми беше известен варненски водолаз, но не той стана причина да се запаля да слизам под водата. Той дори беше против. Просто обичах морето, ама страшно много го обичах още като дете.

Една бърза история с мен. Бях доста малък, но си позволявах да бягам от къщи и да ходя на морето.

Отивам на централния плаж - тогава още го имаше стария мост. Заставам на едната скара за скачане, няма кой да ми обясни и понеже съм много умен, си правя една тънка сметка. Ще скоча от скарата с главата надолу, ще стъпя на пясъка и ще изляза на брега. Да, ама не. Скачам, не мога да стигна до пясъка, не знам още да плувам и започвам да се давя. Бях някъде 10-12-годишен. Там имаше една много яка кака, хвърли се, извади ме навън, заби ми два шамара и викна: "Марш оттук, да не съм те виждала повече на моста!" Мен обаче морето ме дърпа. И отивам на езерото, долу, където имаше мостче и спираха малки корабчета. Влизам във водата, с единия крак на дъното и с другия ритам, после с ръцете. Полека-лека сам се научих да плувам. Вече бях ербап и тръгнах по морето.

А долу във водата е съвсем различно. Абсолютно друг свят! 

Вършиш си работата на морското дъно, в такъв момент не мислиш за това, което правиш. Не знам как се получава, става механично, а мисълта ти е съвсем другаде. Гледаш подводния свят, любуваш му се особено, когато водата е бистра. Виждаш най-различни видове водорасли, камъни, има баири, горички, носове, както горе, и е пълно с живот. Имам една книга със снимки на подводния варненски фотограф Любомир Клисуров. За какво мислиш го прави? Не може ли да снима навън онова, което всички виждаме? Долу само той го вижда и то е много красиво. Не знам дали ме разбираш.

Не съм смятал колко години имам като водолаз. Много са. Познавам много добре морето. Но пак ще се случи някакво интересно явление, което да те изненада. Първото беше още когато се учех да ставам водолаз. Тогава още нямахме водолазни костюми, слизахме облечени с вълнено бельо - клин, чорапи и фланела. Беше късна есен, температурата на водата - 10-15 градуса. Спускам се и на около един метър от дъното гледам водата рязко разделена, като с черта, на два слоя. Горе - мътна, долу - съвсем бистра. Влязох в долния слой и ми се разгони фамилията. Замръзнах, беше 3-4 градуса. Почнах да треперя като голо циганче и да тракам със зъби. Когато се върнах в горния слой, сякаш влязох в минерален басейн, толкова топла ми се видя водата. Излязох и се оказа, че от силното тракане със зъби съм отхапал едната захапка на автомата.

Отиваме да вадим дълбачка "Тракия", потънала на 32 метра срещу Бяла и Обзор.

Водата беше кристално бистра. Преди да скочиш, първо правиш чупка с главата надолу и отиваш право надолу. В момента, когато направих чупката, видях под мен дъното и се стреснах. Първата ми мисъл беше: "Мале, ще падна!". Имах чувството, че под мен няма нищо и ще полетя в празно пространство. Толкова бе прозрачно, виждаше се дъното, като на длан. После се освестих: "Къде ще падна, бе!". Направих си чупката, слязох долу и си свърших работата. После разправях на колегите, те ще се напикаят от смях. И всички побързаха да скочат, защото подобно нещо не се вижда често в морето.

Не съм плашлив, но ми се случи на няколко пъти да се стресна. Първия път беше, когато ходех като малък с харпун към "Фичоза". Влязох между камъните в нещо като тунел, не беше голям, но можех да вървя с харпуна и да ловя риба. Бях с шнорхел и в един момент усетих, че нямам въздух. Голям зор беше, докато изляза от тази дупка. Това ми беше първият случай - а да се удавя, а да оживея. Обаче веднъж наистина щях да се удавя.

Чистехме пристанището на Бургас. Боклукчийска работа. Него ден бях последен, ставаше късно и колегите ми викаха: "Фори, няма да успееш да свършиш". Долу имаше два пълни сапана (бел.р. - приспособление за завързване и повдигане на товар), които трябваше да бъдат вързани и изкарани с крана. Горе имаше човек, аз бях по въжето, с което си подаваме сигналите. Тогава имахме едни плавници с бутони отстрани. Бях на половина на въздуха в бутилката, слязох уж за малко, но работата нещо се закучи и се наложи да включа резервата. Казах си - ще изкарам сега, за какво да слиза втори човек. Свърших си работата и тръгвах нагоре, на 2-3 метра от дъното усетих нещо да ме дърпа обратно. Какво стана тук, бе? Тогава все още нямахме ножове. Дълбочината беше 12 метра, водата размътена, не виждах какво се е получило. Първата ми мисъл беше, че кракът ми се е вързал за капрона, с който беше вързан сапанът, и да дам сигнал, за да изляза заедно с него. После си казах (всичко става за секунди) да събуя плавника от крака, който ме дърпа, и да изляза без него. Това се оказа вярното. Събух го, минах три метра, нищо вече не ме дърпаше и рязко изскочих над водата. Ръководителят на групата, Шиваров - може да си го чувал, зет на арменския поп във Варна, много сладкодумен, нещо ги лъжеше горе, по едно време се обърна и ахна: "Гледайте Фори, как излезе само с един плавник!". Оказа се, че капронът се е закачил за единия бутон на плавника ми. "Ей! - викат те - без малко щяхме да те занесем в ковчег на баща ти!"

Важно е винаги да сте по двама. Слязохме с един колега, направихме 26 - 27 минути. Той ми обясни със сигнали, че ще остане да събере малко миди от дъното. Поех нагоре и в този момент усетих, че нямам въздух. Хванах двете ръчки да включа резервата, не иска да пусне. Нагоре имаше поне 27 метра - можех да изляза, но можех и да не изляза, а надолу бяха 2 - 3 метра и виждах колегата. Хайде сега обратно. На такава дълбочина работим с по два автомата - дишаш от единия шланг, другият е резерва. Слизам при него, откачам направо автомата, продухвам го и почвам да дишам. Двамата излязохме с един апарат.

Пенсионирах се като водолаз на 52 години, но не спрях. Бях си купил голяма лодка и заедно с един колега се хванах да вадя рапани. Когато сме близо до брега, хвърляме котвата и слизаме двамата. Единия път бяхме близо до Траката. Хубаво място и той на една страна, аз на друга, събираме рапани. Колегата напълнил по-рано от мен, излиза и гледа лодката се откачила от котвата и тръгнала полека-лека. Той пуска рапаните, сваля колана и газ, настига лодката, пали двигателя, хвърля котвата. В това време излизам, гледам как маневрира и се чудя, а той вика: "Откачила се, щях да умра, докато я стигна!". Съветвам рапанджиите - не влизайте на 20 метра, карайте близо до брега на 10-12 метра и само по двама. Обаче те гладни, гледат да изкарат някой лев и излизат на групи от по 4-ма водолази, един на лодката отгоре ги наблюдава. Прибрал единия, другия, третият, четвъртият ги няма. А оня бил излязъл преди това, викал, но никой не го чул. Стана някъде през нощта. Ние с лодки излязохме да го търсим. Обикаляхме първия, втория ден. По едно време един колега вика: "Момчета, дайте да проверим дали не е на брега". И така се оказа. Оня успял да излезе някъде към Златни пясъци. Целият охлузен и в рани, обаче нищо не хвърлил от себе си, беднотия - нито апарата си, ни колана, стискал и мрежата с рапаните.

Веднъж пък ми се случи, спука се маркучът на автомата за дишане. И това стана точно когато слязох на 22 метра. Засмуквах вода. Откачих колана, ливара (мрежичка, в която събираме рапаните), пуснах една тапа. Това стана много бързо. Тръгвам нагоре и викам: "Ура". Значи това е номерът ни. Понеже долу дишаш с друго налягане, дробовете ти се разширяват, за да поемат повече въздух, и ако го задържиш в тях, тръгвайки бързо нагоре, те могат да се пръснат. Затова всички водолази го знаем, като тръгнеш аварийно да излизаш, отваряш устата и викаш ура, за да изкараш въздуха от дробовете си. Стават такива работи.

Имах млад колега, за когото споменах в началото, беше дошъл в групата, за да чистим дъното на пристигналия танкер. Не знам дали знаеш, на танкерния кей се получава нещо като корито и когато корабът е пълен, долу можем да влизаме само от 2-3 места. Колегата водолаз и той такъв ненормалник като мен, хвана момчето и слязоха, беше му за първи път. Цялата група започнахме да чистим. По едно време то се уплаши, не знае откъде да излезе и се разтрепери. Наложи се да го хвана за ръчичката и полека-лека го изкарах. После му викам: "Май нещо се уплаши, няма да те оставим, нали сме водолази!". Втори път е с нас, чистим саваците, където влиза водата за ТЕЦ "Марица". И там пак се уплаши, защото имаше много храсти, дървета и то се оплете в тях. Излиза навън и вика: "Фори, много се извинявам, съжалявам, но вие сте просто ненормални хора!". И се отказа от водолазлъка.

Такава ни е професията, след като си я приел, значи всичко е нормално. После, ние сме професионалисти и не са толкова изненадите, които да те стъписват. Значи идва кораб с голяма пробойна, която трябва да огледаме. Колегата, с когото сме двойка, вика: "Фори, давай след мен, ще вляза в пробойната". Той се набута навътре, държа го за краката, за да не се загуби в нея, водата мътна, няма компас. По едно време се обръща и ми вика: "Пусни ме". Пускам го, след малко ми подава ръката си, хващам го и излизаме навън. Влизаме с рогата напред, не ни пука.

От всичките години в морето съм запазил като спомен само няколко рапана, морски кончета. Имам и една много необикновена мида. В морето има много бели миди. Правим подводна археологическа експедиция и по едно време не вярвам на очите си - червена мида, ама съвсем червена, а иначе по форма като бялата. Прибрах я в ръкавицата си. Всички ахнаха. Такава червена мида никой не беше виждал в морето. Не беше стара, защото мускулчето й още стоеше. Още си я пазя вкъщи. Вътре в нея съм сложил бисерчета, които пък съм намирал в други миди. Може да ти е чудно, но нашите миди също са бисерни. Вярно, бисерите в тях не са като онези големите, кръгли и много скъпи. Тези са едни мънички и криви, като бъбречета, обаче и тях си ги пазя. Абе, все има нещо, с което морското дъно може да те изненада приятно. Другото, за рисковете, бързо се забравя.



Още новини от Регионални новини:

https://www.burgas24.bg/novini/regionalni/Vodolaz-Morskoto-duno-krie-mnogo-priyatni-iznenadi-703168
Copyright © Burgas24.bg. Всички права запазени.