©

Водено от изконните човешки и християнски ценности, семейството на несебърския градоначалник прие един възрастен човек в своето обкръжение. Кметът Николай Димитров реши да "стопли" последните години и да даде синовна почит на 85-годишния дядо Атанас - родом от село Оризаре. Така той ще посрещне Великден с радост, спокойствие и човешка обич.

Приятелството между бай Атанас и семейство Димитрови датира от скоро. Всичко започва, когато Атанас и Руска Боеви решават да отпразнуват диамантената си сватба. Всъщност това е първата "истинска" сватба за двамата съпрузи, които заради адската бедност навремето не са имали възможност да вдигнат сватба по традицията. Останали сираци от малки, Атанас и Руска се събират в общ брак, но мечтата за неосъществената им сватба ги преследва цял живот. За разлика от преди 60 години, този път баба Руска е истинска булка. С изискан тоалет в бяло я облича Нури Димитрова. Съпругата на кмета на Несебър се трогва от драмата на дядо Атанас и баба Руска, от тяхната преданна взаимна любов и трагедията им да останат бездетни в живота си. Кметското семейство се заема с организацията на тържеството по случай диамантената сватба. Това се оказва първият и последен истински празник в живота на двамата. Само месеци след юбилея, Руска Боева напуска този свят и любимия си другар.

Смъртта й разбива душата на бай Атанас. Останал сам, без деца и роднини, 85-годишният мъж се разболява, получава инсулт, а от болницата е изписан в безпомощно състояние. Той не може да се движи, да приготвя храната си сам, дори не е в състояние да се грижи за тоалета си. Далечните му роднини се възползват от старостта и болестта му и вместо да проявят човещина и грижа, отнемат единствената къща, в която е преминал целият му живот. Средства, сили и възможности за съдебни дела дядо Атанасчо няма. Без дом, без съпруга и без здраве, за възрастния човек, няма никаква надежда. Сломен физически и психически, той щеше тихо и кратко да гасне и да чака смъртта в унизителни условия, както много възрастни хора в българското общество. Тежкото материално и физическо състояние не може да остави безучастни единствените му познати - семейство Димитрови. Те му предлагат да го приемат в дома си в Несебър и да се грижат за него както подобава. Но старецът споделя, че има вече само една радост - да вижда гората, до която е бил близо през целия си живот, да чува хлопките на овцете, да му "мирише" на земя и на природа. Както във филма "Дърво без корен", бай Атанас не може да се вмести в рамките на "градския живот". Тогава Николай Димитров и Петрана Кръстева, кметски наместник в отдалеченото с. Паницово, Несебърска община взимат решение да настанят дядо Атанас в селото.

Атанасчо Боев напуска отнетия си дом в Оризаре, приписан на роднините му уж срещу "гледане". За него раздялата с дома, в който още витае духът на жена му е съкрушителна, колкото смъртта й. Петранка отделя една стая в своя дом и поема ежедневната грижа за него по молба на Димитров. Не заради задължение, а по съвест, жената обгръща Бай Атанас с любовта на добра дъщеря, която той никога не е имал. Петранка Кръстева и семейство Димитрови са обзавели стаята на самотния човек с всички удобства. За него има топла храна, лекарства, внимание. Сега дядо Атанасчо е обръснат и облечен в чисти и хубави дрехи и може отново да посреща гости. Гостите са близките на Николай и Петрана и съселяните от Паницово. Местните са горди, че с бай Атанас Боев селото им вече се е увеличило на 77 души.

Паницово се намира високо в Стара планина. Там не минават туристи и сякаш е консервирано за задъхания живот на модерното време. Може би това е причината там в планината да се е запазила и скрила човечността. Надвечер на залез слънце, когато се прибират животните от паша, на малката тераска стои един българин на преклонна възраст, пуши тютюн, загледан в гористите хребети на запад и чака своята бабичка да се върне в къщи.