Баща му Румен Железаров също е подводен инструктор и го запалил за каузата. Достоен негов наследник, младият Иван през януари т. г. решил да подобри световния рекорд на британеца Уил Гудман, който стоял под вода 48 часа и 9 минути.
През януари Иван Железаров ще стане баща - със сигурност на бъдещ водолаз трето поколение.
- Кога решихте да подобрите световния рекорд, г-н Железаров?
- През януари прочетох статия за предишния рекорд на Уил Гудман и реших, че ще е хубаво съвпадение и приятно съчетание на числата да престоя петдесет часа под водата и да посветя рекорда си на 50-годишнината от създаването на Националната асоциация на подводните инструктори. Този юбилей празнуваме цяла година.
- От Пловдив сте, а все ви влече към морето?
- Завършил съм гимназия с хуманитарен профил български и английски. Семестриално в Пловдивския университет съм завършил физика и математика. Но цялото ми семейство е здраво свързано с морето. Баща ми е инструктор водолаз, такъв е и брат ми. Преди 5 години в Пловдив бе създаден водолазен център "Марина". Това е един много хубав спорт, който тепърва ще добива популярност.
Що се отнася до гмуркането ми сега, мога да кажа, че не беше много лесно и ако нямах край себе си този страхотен екип, всичко това нямаше да се случи.
- Кога се гмурнахте?
- На 27 август в 13,46 ч. Гмуркането бе планирано за 14 ч, но бях готов по-рано и решихме да не губим време.
Първите 3 часа бях сам, само с един подводен оператор, но после десет души от екипа, включително и брат ми Христо, бяха непрекъснато около мен. Първата нощ мина бързо. Приемах предимно глюкоза, чай и вода. Между другото, и една медицинска храна - фризобин, но тя се оказа с неприятен вкус.
- Втората вечер нещата загрубяха ли?
- Да, втората вечер бе малко по-трудно. Температурата рязко падна, стана много студено. Но хората съумяха да ме сгреят - с глюкоза, а и аз се движех повече.
Понеже със стъпките си разравях дъното, наоколо се събраха доста риби.
- Как си комуникирахте с другите?
- С рибите си мълчахме (смее се), а иначе с колегите комуникирахме, като си пишехме на пластмасова дъска с молив. Играехме шах и други игри.
- И те сигурно нарочно се даваха да ги победите, за да не ви обезкуражат?
- Имаше победи, имаше и ремита. Предаваха ми чрез дъската и разни съобщения - предимно окуражителни послания. В това число и от приятелката ми Теодора. Тя е бременна и през януари ще ставаме родители. Лекарите казаха, че ще бъде момче. Аз също предавах послания - че много ги обичам.
- В един момент не ви ли се прииска да захвърлите всичко?
- Когато ми стана много студено, минаваха ми и такива мисли, но само за миг.
- Не ви ли се похапваше нещо по-вкусно?
- Да, за топли принцеси си мислех (усмихва се). Още не съм хапнал, защото сега съм на пюрета и супи, но утре или вдругиден ще реализирам желанието си.
- Къде е по-добре - под водата или на брега?
- И на двете места е хубаво. Под водата е друг свят, който трябва да уважаваме. Харесва ми да се гмуркам, да съм там. От хоби това ми се превърна в работа. Обичам морето, но, разбира се, обичам и родния си град Пловдив.
Като инструктор по цяло лято прекарвам тук, в базата ни в Китен. Още веднъж искам да кажа, че ако не беше екипът, който ме подкрепяше, нямаше да успея. Възнамерявам да си сертифицирам рекорда.
- Но около него не се вдигна много шум, а това все пак е нещо направено за България?
- Доказахме, че вечно търсещия дух нищо не може да го спре и няма граници. Иначе, сега хората си имат други проблеми...
- Там долу носехте ли си амулет?
- Не, но преди това минах през един параклис - "Свети Никола" се казва, в рибарското селище и запалих свещичка с надеждата всичко да е наред.
Източник: в. "Труд"