Най-емоционалната изповед на Стефани Кирякова

Изповед в думи, излязла от най-дълбокото кътче на душата на Стефани Кирякова - най-малката от ансамбъла по художествена гимнастика, спечелил златото на олимпийските игри в Токио. Снощи тя, капитанът Симона Дянкова, Мадлен Радуканова, Лаура Траатс и Ерика Зафирова се сбогуваха с българската публика в един невероятен спектакъл-бенефис, наречен "Сън", в "Арена Армеец".

Ето и самия пост във Фейсбук:

“Дълго време чаках да дойде правилното време. Отлагах. Исках да намеря точните думи. Не бях готова да се разделя, но понякога времето изпреварва нас самите. Не мога да кажа, че бях готова и през 2016-та, когато започна моето пътуване към мечтите. Но вече знам, че никога не си напълно готов за това, което те очаква.

Благодарна съм, че преди 5 години се запознах с едни момичета, които носеха нещо специално. Нещо, което може би и аз имах в себе си, някъде много дълбоко скрито. То започваше да гори само, в един единствен случай - когато бях с тях. Беше някакъв пламък, но много различен от огъня. Нова материя, различна светлина. Нашият собствен Космос.

 

Връзката, която изградих с тези момичета е нещо извън пределите на този свят. Нещо, което не подлежи на физичните закони. Нещо, което не може да бъде обяснено. И няма нужда да бъде. Наистина. Когато бяхме заедно, бяхме достатъчни. Достатъчни, за да даваме на света това, което носехме. Всеки можеше да се докосне до него, но никой не можеше да ни го отнеме.

Знам, че ще ми липсва. Знам, че до края на живота си затворя ли очи, ще чувам шума на препълнената зала. Пулса на сърцето ми, който се ускорява и гъдела, който дразни леко стомаха ми. Винаги, дори и вече да не съм състезател, затворя ли очи, ще усещам материята на трикото, малките камъни, които докосвам с дланта си. Винаги ще помня чувството да поема дъх точно секунди преди да чуя сигнала. Няма да ме напусне радостта, която изпитвах, когато приключвахме поредното си съчетание, изиграно без грешка. Няма да забравя колко вярвахме. До последно. Няма да забравя усмивките им. Сълзите ни. От тъга, но и от щастие. Ще чувам смеха им, ще ги обичам винаги малко повече от момента, преди сегашния. Моите диаманти. Най-голямото отличие, което ще спечеля някога. Те - момичетата, за които ще разказвам на моите внуци.

Целият път, който извървях беше като един сън, една приказка, един дъх, който мина сякаш неусетно, но напълно пълноценно. Преживях всичко, за което някога съм си мечтала и много повече. Сигурно никога няма да осъзная какво направихме в Токио. Дадохме надежда и променихме всичко. Написахме история. Неземно е. И толкова трудно да се побере в един ограничен, човешки ум. Това е нещо много по-голямо от нас самите. Нещо, което остава за поколенията след нас. Може би някъде в бъдещето едно малко дете чете имената на първите олимпийски шампионки в художествената гимнастика. За първия златен медал. И някъде там се ражда една мечта. И това ми стига. Достатъчно ми е, за да бъда щастлива.

Остава ни една последна нощ. Емоции и чувства, които искам да пазя вечно. Елате в зала Арена “Армеец". Искаме да ви дадем всичко, което носим в нас. От онова - специалното.

Каква ирония - отказвам се официално непосредствено преди финала. Нещо много нетипично за мен. Но сигурно се заблуждавам, че така ще бъде по-лесно. И нека бъде така…

Дали това е всичко, което искам да кажа на финала на моята спортна кариера?

Със сигурност не.

Дали знам “Сега накъде?"

Все още не.

Дали си тръгвам достатъчно щастлива?

Повече от това.

Дали съм готова да кажа “сбогом"?

Най-вероятно не.

Дали сега е правилното време?

Категорично да.

Благодаря Ти, Господи! Благодаря Ти, че още от преди създанието на света си записал името ми в “Книгата на живота". Благодаря Ти, че ми подари един толкова специален свят - този на художествената гимнастика. Благодаря Ти, че преди време си ме погледнал и си казал:

- Тя. Нека бъде тя.