Димитър Камбуров е български литературен критик и преводач. Доктор по теория и история на литературата. Фулбрайтов стипендиант в Калифорнийския университет в Ървайн. Лектор по български език и култура в Пекинския университет за чужди езици. Лектор по български език, култура и литература в Департамента по русистика и славистика на "Тринити колидж“, Дъблин.
"Шумотевицата покрай "Гунди" у дома ще да е позатихнала, аз го гледах вчера в Дъблин. Филмът бива препоръчван като класика, чиято класа го е направила най-гледаният български филм поне от времето на организираните посещения на войници и ученици на "Време разделно". Пиша тези редове, защото се чувствам подведен от всички приятели, познати и уважавани непознати, които до един създадоха у мен еднозначно позитивни очаквания.
Филмът е безспорен само в едно – в евтината си и посредствена скромност. Клише до клише за препятствията пред всепобедната любов: първо социалните различия между двамата, след това кой има право да взима решенията, накрая несъвместимостта между звездния статус и семейството. Всъщност пречките се оказват мними: националното побеждава социлното, привързаността и дългът на бърза ръка се разправят с и без това немотивирания ненадеен разрив.
Междувременно на сцената е излязла ДС, но Гунди нито ще се продаде на чужденците, нито на ченгетата. Затова последните ще организират вътрешното му спъване по всички направления. Конфликтите в целия филм са мними и неубедителни, всичко е предрешено, на националистическата глорификация на Гунди ѝ пречи единствено посредственото актьорско изпълнение на хубавеляка.
Актрисата в главната роля е единственият успех, тя пълни екрана и единствена създава убедителност насред тежкия дефицит от нея във филма. Но филмът няма ресурси: биопията не се е превърнала във фикция и в резултат филмът е смазан от баналност, предвидимост и предрешеност, от липса на автентичен външен и вътрешен конфликт. Всичко стои изнасилено и изсмукано от пръсти на равнището на сценария. От поддържащите актьори само чичото от стадиона прави роля. Волята за възпроизвежда не соцреалността не е стигнала доникъде и героите преспокойно си седят по актуални пейки с немислими за соца навеси.
Въобще всичко е афиф и на уж. Мога да продължа с критиките, но това, което искински ме занимава, е: защо откровено средна хубост филм е прехвален от толкова смислени сънародници с вкус и компетентност. И единственият ми отговор е следният: защото вътрешната ни мяра спрямо българското ужасно се е смалила и снизила, защото просто не очакваме нищо повече от български филм, футбол, парламент, правителство, президент.
Защото за последните пет- десет години личните ни очаквания от нас самите като нация се сриват в обратна пропорционалност на растящите децибели и безогледни издевателства на вилнеещите националистически формации. Колкото по-горди българи ставаме, толкова по-сплескано ни става националното его. Няма друго обяснение, щом сме готови да харесваме дотам целокупно този среднистки филм за Гунди.
Хубаво би било да пооберем по съвета на Мария Тодорова срама и гордеенето и да се върнем към някаква трезвост относно това какво, колко и докъде можем и не можем. Не може кинематография, която е направила "Козият рог", "Лачените обувки на незнайния войн" и "Авантаж" да бъде хвалена заради "Гунди". Не може спортният ни делник да се свежда до успехите на Везенков и Десподов в Гърция. Снизеният ни хоризонт за нас самите ни кара да се смиряваме с
Бойко Борисов и
Румен Радев, с
Делян Пеевски и
Слави Трифонов. И затова те ни дърпат конците.
Все по на изток дори когато се правят на евроатлантици. Защото тяхната мяра е филмът "Гунди", а не големият Георги Аспарухов".