© в. Сега

Йоана Буковска е родена на 8 април 1977 г. в Габрово. Баща й е писател и журналист, а майка й журналист и кинопедагог. Има двама братя - Янислав и Добромир, които са по-големи от нея.

Семейството й се премества да живее в София, когато тя е трети клас. Участва в детско-юношеската студия на театър „Сълза и смях". Печели награда едва 17-годишна за ролята на Жулиета в „Ромео и Жулиета" - на фестивала „Време".
Завършва френска гимназия и става студентка в НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска и Андрей Баташов.
Йоана печели „Златна ракла" за най-добра актриса на фестивала в Пловдив през 2000 г. за участието си в сериала „Дунав мост".

Следват роли в киното, театъра, телевизията. През 2003 г. печели наградата на Съюза на артистите в България за ролята на Карол в „Олеана" на Дейвид Мамет.

Участието на Йоана в "Есенна соната" е предварително оспорвано от мнозина. Те очакват актрисата да се провали с трудната роля. Тя обаче се справя блестящо и приятно очарова публиката. Така фаталната жена от „Дунав мост" е забравена. Заговаря се за актрисата Йоана Буковска и нейното бляскаво бъдеще. Има участия в 13 телевизионни продукции, над 20 роли в театъра и над 10 в киното. Има десет награди и редица участия във фестивали.

- Родена си в Габрово, израснала си в София, но Бургас е един от градовете, където си много обичана. Как се чувстваш тук?
- Бургас е много специален град за мен. Щастлива съм, че след „Змей", която представихме в препълнената зала на театъра "Адриана Будевска" преди около година, сега отново заставам пред тази щедра публика.

- Със „Срещи в сряда" разчувства поклонниците на Мелпомена. С кого се среща в сряда Йоана Буковска?
- Обикновено с публиката. Самото представление си го носи това. Опитваме се да го направим така, че то да се играе в сряда, но няма как във всички градове да е в този ден.

- Бургаската публика остана много приятно изненадана от последната ти роля. Героинята ти е оплетена в сложен любовен четириъгълник. Трудно ли ти беше да се превъплътиш в нейния образ?
- Тя е много нетипична в сравнение с всичко, което съм играла. Опитвам се всеки път да правя различни неща, но последните три пиеси така се оформиха, че навлизам все по-сериозно в комедийния жанр. Тръгна ми така още от „Много шум за нищо" на Шекспир в „Армията". После играхме с Геро в „Театър 199" „Стимулатор за чифтосване". Тази съвременна американска комедия е интерактивна и публиката решава как да продължи нататък на четири места. След това направихме с Теди Москов „Пътува Одисей" в „Армията". Той е цар на скеча и на каламбурите с езика. Така че пиесата му може да определим като романтично-лирично-черна комедия, базирана върху гръцката митология. „Срещи в сряда" е четвъртата от тази поредица.

- Някой казвал ли ти е досега, че имаш комедиен талант?
- Странното е, че баща ми често е повтарял „ти си много смешен човек и ще станеш много добра комедийна актриса". Никой друг досега не беше виждал това в мен и ми трябваше много време, за да се отпусна и да започна да импровизирам. Янина и Геро са в „Сатирата" отдавна, това им е силата. Но като имаш толкова добри учители, няма как да не потръгне и за теб. Мисля, че баща ми се оказа прав. Явно имам комедиен талант.

- Трудно ли се работи с тях?
- Екипът е прекрасен и е истинско забавление да се работи в него. Много бързо направихме тази пиеса. Тя е частен проект на нашия режисьор Боил Банов и реално е гостуваща навсякъде. Той ни е и продуцент. Боил събра този екип и мисля, че направи попадение в десетката.
„Срещи в сряда" е руска комедия, в която умело са съчетани добрите стари руски традиции на драматургията с много приятен съвременен хумор, който като славянски души ни е много близък и на нас. Доближава се до най-добрите френски ситуационни комедии.

- Имаш десетки роли в киното, в театъра и в телевизията. Почиваш ли изобщо?
- Реално не. Играейки, влагам цялата си енергия, която е за почивка. Много пътувам. Не мога дори да намеря време да си изболедувам болестите и затова ги влача с месеци. Но най-доброто лекарство е сцената. Някой беше казал, че най-доброто забавление може да е работа. Мисля, че това в пълна сила важи и за мен. След този проект ми станаха седем пиесите. Личният ми репертоар се разраства и като ги подредим в месеца, се оказва, че имам пет свободни вечери на месец. Когато имам време, се виждам с приятелките ми. Всичките вече са майки. Имам много бебета около мен в момента. Опитвам се да не им нося болестите, но с тях основно комуникирам, когато съм свободна.

- С какво ще ни изненадаш през 2009?
- Филмите не са толкова много. Очаквам „Братът на охлюва", който ще се появи по телевизията. Там играя малка, но странна роля на една психоложка. Сега отделям повече внимание на театралните представления, в които играя. С моя партньор Антоний Аргиров от „Моето мъничко нищо" имаме идея да поставим на сцената една много шантава полска пиеса за двама, но не знам кога ще я реализираме. Намерихме си режисьор и сценограф, но си нямаме все още театър и човек, който да ни подкрепи финансово.

- Далече ли сте от финалната права?
- Никой не може да каже, но репетираме, за да можем да покажем нещо пред директорите на театрите, от които зависи дали това представление ще се впише в репертоара им.

- Някои от ролите ти са много скандални, а в живота си нежна и порядъчна. Как намираш сили да се превъплътиш в образа на жена с толкова различна самоличност от твоята?
- Усилията са много. Изисква се да забравя за малко за себе си. За снимането на филм трябва тотално всеотдаване. Потапям се в подобен тип сюжети на филми, които сядам и изглеждам отново. Чета книги, които според режисьора и според мен се доближават и като атмосфера до тази героиня, която трябва да се създаде. Обграждам се с неща, които да ме потопят в нейния свят по някакъв начин или към това, което се стремим да изградим, защото всеки филм започва да се работи много преди снимките на ниво сценарий, сцени, персонажи, диалог, начин на реч.
Трябват много сили - първо да ги създам, после да се опитам да извадя от себе си. Не знам до колко успявам да се изчистя от тях, но имам техния опит, преживяла съм грешките им и доколкото мога, да си извадя поуките от това къде да не преминавам границата, защото пътят е много кратък. Почти е неуловим между доброто и злото, между греха и порядките. Понякога ти се вижда, че това е нещо незначително, но прилича на малкото камъче, което повлича цялата лавина. Но това е нещото, което се опитвам да запазя от тях като опит.

- Много хора ли живеят в теб или ти се вмъкваш в много роли?
- Актьорът е социално същество, което раздава тялото си на много души. Според мен нашата професия е съставена от мазохисти и шизофреници. Може да се каже, че доброволно ставаме шизофреници, но това е прекрасно, защото даваме живот на няколко герои едновременно.

- Очакваме с нетърпение да те видим от малкия екран и като психотерапевт. Опитвала ли си и в живота да спасиш някого?
- Опитвам се по малко всяка вечер от сцената или от екрана. Това да разплачеш или да разсмееш някого е равносилно на спасение по някакъв начин. Не мисля, че аз съм съдник, който трябва да определя на хората как да живеят. Не мога да им казвам кое е правилно и кое не. Далече съм от мисълта, че аз съм ангел или да се изживявам като Спасителя. Но жертвите, които правим, за да играем и да пътуваме толкова много, са достатъчни, за да получавам удовлетворението от пълните салони.

- Кое е по-трудно - да ги разплачеш или да ги разсмееш?
- Първото, защото покрай ударите, които в ежедневието срещаме всеки ден и новините, които са като черни хроники за всеки аспект от обществото е много трудно да трогнеш някого дотолкова, че да се разплаче. Ние сме претръпнали и сме закоравели вече. За да го разсмееш пък е необходимо, да го накараш да забрави за малко проблемите си.

- Първата ти целувка е с Ромео...
- Да. Бях на 17 години и играех Жулиета. Тогава ми беше и първото влюбване на сцена и разбрах колко гениален е Шекспир. Защото, изговаряйки любовните думи, ти виждаш как очите на партньора ти стават на палачинки и той се влюбва в теб. И това няма как да остане скрито. Та целувката беше абсолютна изненада от Дани, момчето, което играеше Ромео. Защото режисьорът, който беше направил постановката по бележки на Леон Даниел, беше решил да няма нито допир, нито целувка. А Дани си каза репликата наполовина, целуна ме, и продължи да играе. От което аз останах вцепенена от изненадата.

- Имаш ли чувството, че все още не си изиграла ролята на живота си?
- Всяка следваща роля ми е по-важна от тези, които вече съм изиграла. И затова въпросът ми прилича на „преживяла ли си любовта на живота си". Не мога да кажа, докато не съм на смъртния си одър. Имам още с какво да изненадам и себе си, и публиката и не знам къде е ролята ми на живота. Аз всичките много ги обичам, защото са ми коствали много.

- Каква ти се иска да бъдеш?
- В какъв смисъл? На сцената или по принцип?

- По принцип.
- Иска ми се да съм малко по-самоуверена. Да не съм толкова самокритична и да не търся винаги вината първо в себе си, защото светът, в който живеем, не е изграден по този начин и това работи само срещу мен. Знам, че ми помага да вървя напред, като съм максималистка, но много малко хора ме разбират и много удобно казват: „да, ти си виновна". Тази позиция не е най-печелившата в днешното ни общество. Ако можех да поправя нещо с махване на вълшебна пръчка, щеше да е това.

- Празнуваш ли 8 март?
- Не, много се забавлявам с безкрайно пияните жени, награбили букети на празника. Може би това е разрешеното време да се отпуснат и да се държат както им се иска да се държат всеки ден, но не мисля, че тогава ги уважават повече от друг път. Не може да има само един такъв ден. Това е банално сравнение, но е факт. Може би 8 март е денят, който реабилитира жените за цялата година свободно поведение на мъжете. Но аз свързвам деня с картичките, които рисувах за мама в детската градина. За мен той никога не е бил мой празник.

- Кой е най-хубавият подарък, който си получавала?
- Една жена, която ме прегърна след представлението и ридаеше без да ми каже нищо. Това беше най-хубавият подарък. Нямам значение какво се подарява. Важно е чувството и емоцията. Може да е маргаритка или да е диамантен пръстен, но ако не са подарени от човек, който знаеш какво иска да ти каже с това, няма никакво значение стойността.

- Какво би пожелала на бургазлии?
- Да си говорят по-често с морето, защото то е много добър приятел.

Източник: в. "Компас"