© 24 часа

"Иконата е помогнала и на дядо ми Николай, който също е претърпял морска буря, пътувайки с кораб от Русия към България. Убеден съм, че светецът и силната вяра ме спасиха", казва днес Димитров.

Четири години след потъването на българския кораб механикът продължава напред. Вече се радва на малките неща в живота и не забелязва дребните нередности, които преди са го ядосвали.

"Станах сякаш по-голям реалист. Вече не ме дразнят неща, които преди са ме вбесявали. Ето например виждам шофьор на пътя, който напира даме изпревари. Пускам го, нека мине, щом бърза.

В същото време съм още по-безкомпромисен, когато някой се опитва да ме тъпче. Разбрал съм, че човек няма 50 живота, а само един. И е важно да остави нещо след себе си."

Николай непрекъснато отклонява разговора към деветимата загинали моряци.

"Отидоха си мъжки момчета. Капитанът Мирослав последен напусна кораба.

Всички ни беше страх, но никой не го изрече на глас", казва той.

Последната заповед на капитана била всеки да вземе най-ценното от кораба и да се евакуира. Николай грабнал иконата и я мушнал във вътрешния джоб на гащеризона си, до сърцето.

Последвала жестока 10-часова битка с огромните вълни и ледената вода на Азовско море. Докато се бори за живота си, чува вътрешен глас, който му нашепва, че ще бъде спасен.

Мисълта за съпругата и сина му дават неподозирани сили.

"Песента на група "Любе" "Помилуй, Боже" (молитва за спасение на моряци, попаднали в страшна буря - б.а.) кънтеше в ушите ми. Когато от първия украински кораб ми хвърлиха въже, си казах: "Ето, спасен съм!"

Заради ужасния студ обаче въжето замръзна. Аз успях да го хвана, но ръката ми се плъзна по леда и го изпуснах. Екипажът направи втори опит да ме качи на борда. Обаче корпусът ме блъсна и ме вкара под водата, а после струята ме изхвърли още по-далече от кораба.

Тогава видях как той се завърта и поема по първоначалния си курс. Почувствах се зле, но и тогава не си казах, че това е краят", спомня си Николай.

Морякът е спасен от друг украински кораб и сакаран в болница, където бързо се възстановява.

За съжаление останалите от екипажа нямат този шанс. Две от телата са открити веднага след трагедията на 3 януари - на помощник-капитана Петко Мочев и на главния механик Георги Желев. Мочев така и не вижда внучето, което ражда по-голямата му дъщеря малко след трагедията.

Седмината българи Мирослав Димитров, Георги Димитров, Адриан Христов, Тончо Бакалов, Димитър Чепишев, Горан Тодоров и Димо Евтимов заедно с украинския лоцман, който се качил на "Ванеса", за да я преведе през Керченския пролив, останаха в неизвестност близо 2 месеца.

Телата на мъртвите моряци започнаха да изплуват едно по едно в средата на март, когато снеговете започнаха да се топят. Сред последните открити бе тялото на капитана Мирослав Димитров.

Четири години след трагедията семействата на загиналите са безмълвни. Засичат се на централната алея на бургаските гробища, където 8 от моряците са погребани един до друг, а гранитните им паметници напомнят платна на кораб.

От общината са решили тази година в централния храм "Св.св. Кирил и Методий" да бъде отслужена заупокойна молитва за моряците. Заради изискванията на църковния канон обаче това не може да стане по-рано от 6 януари, казаха оттам.

На 26 март 2008 г. ковчезите с телата на 7 от загиналите бяха положени за поклонение в храма, който се оказа тесен за бургазлии, дошли да се простят с екипажа на "Ванеса".

"Много е тежка загубата. Едва се справям в тези времена, лежах по болници. Бог да ги прости, всичко потъна в забвение", сподели съпругата на рулевия Тончо Бакалов.

Каличка Бакалова до последно се надяваше мъжът й да е сред оцелелите. Ден след трагедията на 3 януари 2008 г. разказа пред екип на "24 часа", че Тончо се качил със специален амулет - ризница от раждането му, която неговата майка запазила. Семейството му силно вярваше, че тя ще му помогне. Два месеца по-късно научи смразяващата вест.

"Оставете ни, мъката е голяма", каза Пенка Евтимова, съпруга на Димо Евтимов, готвач на кораба. Прибра се в магазинчето си за цветя в гробищния парк. С нея работи и синът й.

"Не сънувам кошмарната нощ в Азовско море, явно съм успял да надмогна случилото се. Но понякога се чувствам много странно и самотно - все едно не съм аз. Част от мен сякаш я няма, останала е завинаги там на кораба, с колегите", споделя Николай.

Сега работи като сменен механик на влекач. Не излиза на дълги курсове, но това била единствената алтернатива, която съпругата му можела да приеме след драмата в Украйна.

"Ако зависеше само от мен, пак бих плавал надалече. Но не мога да причиня подобно нещо на семейството си", казва морякът.

Ходи на гробовете на загиналите си колеги 2-3 пъти в годината на религиозни празници. Признава обаче, че след това се срива психически и в продължение на дни се чувства сломен от мъка.

Източник: в. "24 часа"