©

"Този младеж ще надмине всички ни". Това са думите, които ослепелият след опита си за самоубийство Яворов казва за Димчо Дебелянов. И категорично вярва в тях, чувайки поетичните шедьоври на по-младия си колега по перо, без да знае, че той е обречен да умре млад. В София Димчо води бохемски живот с оскъдни средства, от които винаги е готов да се лиши, давайки ги на уличен просяк или плащайки сметките на "другарите" си в кръчмата. Междувременно създава класически образци на българската поезия, вдъхновени от жените, омагьосали романтичната му природа. Но и неговите любови, като Яворовите, са обречени (Иванка Дерменджийска се колебае да го последва, Елена Петрунова е убита, Мария Василева умира от туберкулоза). Това са жени, които споделят неговите мечти, има и актриса (Маня Цачева), която става звезда на нямото кино.

Съдбата отрежда на Димчо Дебелянов да живее точно 29 години, 6 месеца и 4 дни. Нито повече, нито по-малко. Талантът няма нужда да живее век, за да се изяви. Но е тъжно, че големите български поети умират млади. Смъртта ги спасява от един свят, за който не са били родени - нито са го разбирали, нито пък той ги е приемал приживе с почести и слава.

Най-нежният български лирик се ражда в Копривщица на 28 март 1887 г., през нощта срещу един от най-хубавите християнски празници - Връбница. Той е най-малкото, шесто дете в семейството на Вельо и Цана Дебелянови. По външен вид и характер детето прилича на легендарния си дядо Динчо Дебелян, за който казват, че бил болярски потомък, от онези, скрили се от турците в горите и основали Копривщица.

Майката първа усеща, че детето й има Божа дарба. Още в Пловдив, където семейството се премества след смъртта на бащата през 1896 г., както си играел, малкият сядал и записвал нещо. После прочитал на близките си стихотворение. "Мен стихотворенията ми се плетат отвътре и тъй текат, текат" - споделя по-късно поетът.

Любопитен факт е, че първият автограф на бъдещия поет днес е притежание на известния литературен историк и критик проф. Симеон Хаджикосев, чиято съпруга Мария е от Дебеляновия род. Този автограф е върху семейната читанка ("Бащин език" на Драган Манчов), по която са учили всички деца във фамилията и са оставили първите си подписи върху нея.
Източник за вдъхновение на поета са красавиците, които пленяват влюбчивата му природа. Подобно на Яворов, всичките му любови са трагични - или любимите му жени умират, или не отвръщат на чувствата му.

Най-дългата връзка, която белязва живота и творчеството му, е с ихтиманската учителка Иванка Дерменджийска. Между двамата тече дълга кореспонденция, немалка част от която е достигнала до нас благодарение на близките роднини и приятели на поета, както и на самата Иванка.

Девойката е три години по-млада от Димчо и го очарова със стройната си фигура и интереса си към литературата. Той често є праща книги, които са го впечатлили, обсъжда ги с нея. Срещите им са в Ихтиман или в София. Има ги и дежурните клюкари, които вгорчават връзката им. В едно градско, но все още патриархално по манталитет общество, каквото е тогавашното, младата жена не може да не се грижи за доброто си име. Затова част от срещите, които си уреждат, поне за да се зърнат за малко отдалеч, така и не се състоят. Това поражда и конфликти между тях, огорчение и усещане за недостатъчно разбиране от страна на другия. В тази книга включваме най-любопитната част от кореспонденцията им, която хвърля светлина върху развитието на отношенията им.

Във връзката на Димчо и Иванка донякъде се оглежда нещо от трагичните и фатални любови на Яворов. Близките на любимата жена са тези, които се опитват да ги разделят. Иванка е пратена да учи в Швейцария. Омъжва се едва след смъртта на Димчо - за свой колега, учителя по литература Недьо Горинов от Панагюрище.

Трагична е любовта на Димчо към Елена Петрунова. Наричана галено Пина, тя била дъщеря на полковник. Била изключително привлекателна, с къдравите си коси и тъмни очи, които сновели закачливо наоколо. Двамата ги запознава известният по-късно проф. Константин Гълъбов, който е близък с Димчо още от Пловдив. В центъра на София, на тротоара на ул. "Московска", усмивката на Елена и малките трапчинки на бузите є пленяват мечтателния поет. И той се влюбва безпаметно в нея.

Дебелянов губи ума си още повече, когато е квартирант в къщата на Петрунова. За чувствата є към него малко се знае. Дори някои твърдят, че тя се отнасяла внимателно към Димчовите чувства, но била влюбена в Любомир Владикин, по-късно виден професор по право.

Една лятна вечер на 1911 г. Дебелянов се среща със съквартиранта си Константин Константинов по "Граф Игнатиев". Когато стигат до паметника на патриарх Евтимий, виждат, че къщата на Петрунови е цялата осветена. Вътре е Елена, простреляна от баща си, който след това също се гръмва и вече агонизира. Злите езици говорят, че причина за трагедията е непозволената страст, която родителят изпитвал към дъщеря си.

Цяла вечер двамата съквартиранти скитат чак до четвърти километър и осъмват там на поляните. Димчо плаче и повтаря: "Умря една светица". Опитва се да удави мъката си в една пивница заедно с Константинов, Георги Райчев, Йордан Мечкаров и художника Георги Машев. През цялото време пие, мълчи и плаче. Двамата с Константинов, естествено, повече не могат да живеят в зловещата къща и се преместват на ул. "Венелин". В памет на Пина той довършва превода си на еротичния роман "Афродита" от Пиер Луис, който є посвещава: "На една скъпа покойница - обещаният дар."

За Коледа на 1911 г. го извикват в Ихтиман приятелят му Гьончо Белев и неговата съпруга - да го поразтушат и успокоят. Там поетът се залюбва с Лалка Ганчева, златокъдра и синеока учителка в Белово. Повече на шега двамата обявяват годеж, за който поетът се изпуска пред познат и вестта за това излиза по страниците на пресата.
Влюбчив по природа, Димчо е споходен от не една романтична тръпка през паметната 1912 г. Свидетелства за това продължаваме да откриваме и до днес. Благодарение на бургазлийката Нели Воденичарова разбираме историята на един автограф от Дебелянов, превърнал се в семейна реликва. Поетът се познавал с красивата и начетена Велислава Свинарова, която учела в Историко-филологическия факултет на университета. Явно са се сближили, щом бил поканен на вечеринка в родния й дом в Златица. Той й подарил своята "Българска антология" със специално посвещение и отглас от конкретен техен спор върху творчеството на Ибсен. Тя пък му дарила своя фотография с брат си. Дали е имало нещо повече от интелектуално привличане, никой не знае. Момичето умира младо, а сестра й тридесет години по-късно подарява книгата с автографа на внучката си Нели - същата жена, която е съхранила тези материали.

Знаменателна за българската литература е друга една среща на поета през същата 1912 г. - запознанството му с Мария Василева, която наричали Звънчето. Връзката им продължава три години, а неин плод е една от най-забележителните любовни елегии в родната поезия - "Аз искам да те помня все така", с която озаглавихме настоящото издание.
Край на тази връзка слага един гаф на Мария, вследствие на който Димчо получава писмо от нея, предназначено за друг неин ухажор. Тайно тя си кореспондирала с двамата, но по погрешка разменила писмата и заедно с нейна фотография това до другия се оказва в ръцете на поета. Огорчението и мъката му са големи, но в душата си є прощава и затова страда, когато по-късно Мария се разболява от туберкулоза и умира.

След раздялата с нея той поддържа кратки връзки с актрисата Маня Цачева, с Мери Камарашева, родом от Никопол и учила във Виена...

Напълно неизвестен факт е връзката на Димчо Дебелянов с актрисата Маня Цачева, която прави международна кариера, за каквато колегите й и днес биха могли само да мечтаят. Потънали в пелената на времето са детайлите около романса им. Нашумял поет, докосващ сърцата с нежните си стихове, през 1914 г. Димчо Дебелянов е очарован от красивата 21-годишна актриса. После Маня се омъжва за немския режисьор Манфред Ноа и се превръща в истинска звезда на немското нямо кино.

В школата за запасни офицери в Княжево поетът преосмисля романтичните си увлечения - любови повече на духа, отколкото на плътта. Дава си сметка, че голямата любов в живота му е "момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман" - Иванка Дерменджийска.

Драма за Дебелянов от това време е смъртта на майка му, която умира при дъщеря си във Враца на 8 октомври 1913 г. Димчо идва на другия ден след погребението. Ражда се шедьовърът "Да се завърнеш в бащината къща".

Когато избухва Първата световна война, поетът чувства вина, че не е на фронта, макар и да не подлежи на мобилизация. Все пак Дебелянов вярва, че може би някой незнаен ангел пазител ще бди над него, когато куршумите запищят на фронта. Брат му пристига да го види там, но поетът вече е мъртъв. Убит е от англичаните в сражение на 2 октомври 1916 г. в 10.30 ч. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар (днес Сидирокастро в Гърция). Петнадесет години по-късно костите му са пренесени в родната му Копривщица.

Плътта е тленна, но лирическите шедьоври - вечни. Стиховете на Дебелянов, най-нежният лирик в българската поезия, се четат до днес. Защото има какво да кажат и в сегашния технологизиран век.

Изящното издание е с луксозна твърда подвързия и цветни илюстрации - репродукции на картини на Ралица Денчева от серията й "Българските мадони". Архивните фотографии и факсимилета са от фонда на Националния литературен музей. За изданието спомогнаха литературните изследователи Пламен Тотев (съставител на книгата), Петър Величков, Катя Зографова, проф. Симеон Хаджикосев, Соня Кехлибарева от Регионална библиотека "П. К. Яворов" в Бургас, проф. Петър Велчев...

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
("Аз искам да те помня все така")

На утрото є светлите цветя
не бяха вечерна тъга познали
и с тях окитена вървеше тя
да буди радост в чуждите печали;
в очите є на буйните възторзи
разискряха се златен рой звезди
и търсеха милувка двете рози,
напъпили връз нейните гърди.
("Отмината")

И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп -
аз гасна, аз гасна
с утеха последна -
на спомена в здрача
и плача за теб.
("Ти смътно се мяркаш...")