Санстефанска България - мечтата, която никога не се сбъдна

Санстефанският прелиминарен мирен договор, подписан на 19 февруари 1878 година, слага край на последната Руско-турска война. Този международен акт очертава границите на бъдещата българска държава, както и определя нейната форма на управление,  но далеч не успява да разреши така заплетния Източен въпрос. За да добием представа за проблематиката около възстановяването на Българската държава, нека първо очертаем същността на Източния въпрос.

Източният въпрос за първи път се използва като термин през 1822 година на конгреса във Верона по повод избухналото през 1821 година Гръцко въстание. Той не е свързан само с Османската империя, а със сложните отношения, както между нея и Великите сили, така и между възстановените балкански държави, които през последната четвърт на XIX век се превръщат в активен фактор на международните отношения. В дипломатически план води своето начало от 1799 година с мира от Сремски Карловци. Той е подписан след неуспешната война на Османската империя с Австрия, Полша, Венеция и Русия.

Като реално начало на Източния въпрос се приема първата Екатерининска война 1768 – 1774 година. В сключения през 1774 година Кючук – Кайнарджийски договор между Руската и Османската империя, за първи път Русия дава и получава заявка за сериозно присъствие в Османската империя. Нейните прeтенции намират конкретен израз в даденото ѝ от Високата порта право на защита на християнските поданици във Влашко и Молдова. В своята същност Източният въпрос представлява борбата на Великите сили за надмощие в Османската империя след прекъсване на нейното настъпление в Европа. Битката е за контрола върху турския султан, който е начело на империя с огромни територии, притежаваща проливите Босфора и Дарданелите.

Един от най активните субекти на Източния въпрос е Русия, която от Екатерина нататък преследва целта за превземане на проливите, Балканския полуостров и контрола върху Черно море. През годините тази цел търпи непрекъсната промяна с оглед самостоятелните и колективните действия на останалите Велики сили. Вникнали в процесите, свързани с Източния въпрос и неговото разрешаване, можем да разберем сложността около появата на Санстефанска България.

Член 6-ти гласи: "България ще бъде автономно, подвластно княжество, с народно християнско правителство и народна милиция“. Същият този член 6-ти определя и границите на българската държава: на запад следва старата сръбско-турската граница, включваща  Вранянската каза до планинската верига Карадаг. След това границата завива на запад към Кораб планина, следвайки западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза. Продължава на юг по долината на река Дрин, оставя в българска територия Корча и Дебър и стига до планината Грамос, откъдето завива на изток до устието на река Вардар.

Границата преминава северно от Солун и Атонския полуостров и излиза на морския бряг от устието на река Струма до Порто Лагос, откъдето завива на североизток към Родопите, прехвърля река Марица северно от Одрин, след което включва цяла Странджа и излиза на черноморския бряг. Северната граница достига до Мангалия, откъдето по южната граница на Тулчанския санджак  достига Расово на дунавския бряг. Река Дунав запазва граничния си статут.

Санстефанска България е в пълно съответствие с изконните етнически територии на България, с едно изключение – Северна Добруджа. Тя е изтъргувана от Русия с цел компенсация за Румъния с оглед на преминаването отново на Бесарабия под руски контрол. Налице е една голяма славянска държава – България. Точно тук се появява и големият проблем и последвалото всеобщо разочарование след Берлинския конгрес.

До тук всичко звучи като една добре позната история и  въпросът за границите на новата славянска държава остава на заден план. За да си отговорим на този въпрос, трябва да се върнем една година назад и да надникнем по-конкретно в дипломатическите отношения и поетите ангажименти от Русия към останалите велики сили. Ангажименти, без които провеждането на последната Руско-турска война би било невъзможно.

Райхщадско споразомение – Съгласно руския текст на това споразумение, ако се постигне победа над Турция, Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава. 

Логично се появява въпросът защо руската дипломация, конкретно в лицето на граф Н. Игнатиев, прави всичко възможно за сключването на Санстефанския мирен договор точно при тези условия. Нима той не знае за дипломатическите ходове на руската страна? Това е невъзможно да бъде допуснато, защото същият Н. Игнатиев през пролетта на 1877 година, обикаля между европейските столици Лондон, Виена и Берлин и едва ли има човек от цялата многомилионна руска империя, който да е по- наясно с външната политика на "братята руси“. Не са много вариантите за създаването на голямата Санстефанска държава. Възможно е руската страна да е била толкова съпричастна със запазването на етическата цялост на българите, че да е подписала този абсурден мир.

Това автоматично я противопоставя на всички велики сили, а война сама срещу всички е всичко друго, но не и успешна политика. Този конфликт би бил разрушителен за цялостта на империята, какво тогава остава за нейните интереси на Балканите. Интереси, които прозират в многото поредни военни конфликти с Високата порта.

Съществува и друга хипотеза за създаването на Санстефанска България. Очертавайки голяма България, Петербург всъщност осъществява един блъф. Блъф, чрез който тя се поставя в по-добра позиция в предстоящата европейска ревизия на мирния договор. Създаването на толкова голяма държава е много по-добра база за преговори и договорености, които да удовлетворят политическите цели на Петербург.

Империята не се интересува от съдбата на българите, но много добре използва положението като в очите на обикновения човек тя се превръща в голяма славянска държава, която се бори за правдата на своите славянски братя и обратното на другия полюс остава отношението към останалите велики сили. Не е случаен и фактът, че в Македония, въпреки предварителните планове, императорът не позволява да се въведе гражданска администрация.

На 13 юли 1878 година в Берлин е подписан Берлинският мирен договор. Логичното и очаквано събите се случва, събитие което поставя българския народ в ситуацията да бъде разделен от различни граници и от Санстефанска България остава малкото Княжество България (земите между Дунав и Стара планина, както и Софийският санждак). Поведението на руската делегация в лицето на А. М. Горчаков, П. Шувалов, Д. И. Убри е колебливо и неточно, както го описва по-късно Стефан Стамболов. Тази линия на поведение е предварително начертана в Петербург от императора, канцлера А. М. Горчаков и военния министър Д. А. Милютин, тъй като те са изключително наясно с временната съдба на Санстефанска България.

Проблематиката на събитията, разиграли се около Санстефанска България и до днес остава дълга и обширна тема. За да я разберем по-добре, ние трябва да я разглеждаме с разбиранията и очакванията в тогавашната епоха, а всички предразсъдъци от наши дни не ни позволяват да добием реална представа за събитията – напротив, те рушат историята пише bulgarianhistory.org.