Какво точно се е променило в българската действителност от юни 2009 година досега? Дали някой се сеща нещо друго, освен че месец по-късно започна управлението на
Бойко Борисов.
Да припомня, че в края на юни преди 11 години медиите въртяха думите на Ахмед Доган и хитовете на Майкъл Джексън. В село Кочан Доган каза: "Държавата – това съм аз!“, а Майкъл беше умрял.
Днес протестът, започнал през юли, е в агония. Организаторите му обясняват, че го прекратяват по здравни причини – да не се заразяват хората по площадите, макар те самите горяха маски на същите площади. Какво друго можеше да се очаква при така поставените искания, при пълното нежелание на тарторите да споделят за какво се борят и накъде водят тълпата, при неспособността на лидери като Христо Иванов да формулират разумни политики.
Има и друга причина за смъртта на протеста – спонсорите се оттеглиха.
Този бунт беше и срещу Доган като лидер на задкулисието. Сараите, сараите, сараите…. Битката за резиденцията в Росенец и розите на Доган. Така започна всичко.
Понякога харесвам Ахмед Доган заради политическия му цинизъм и отношението към празноговорещи и празномислещи журналисти, които от любезност той нарича колеги. Та тогава, през юни 2009 година, колегите от сутрин до вечер повтаряха думите му от Кочан, заедно с хитовете на Майкъл Джексън. И ако смъртта на Джако предизвика очаквана истерия в другомислещия свят, в нашия са достатъчни само думите на Ахмед. Партийни активисти говореха на предизборни митинги, че Доган прекалил с говоренето си. Но не обясняваха защо и дали е вярно онова, което той каза: "Държавата това съм аз!“
Затова в предизборното празно говорене – и тогава, и сега, думите на Доган имат блясъка на бисери. Той така просто и ясно обясни какво е скорпион в клозета, че партийните другари още не могат да си затворят устата от изненада – вече десет години. Той им смъкна панталоните и те останаха с онези модерни навремето боксерки - със скорпиона отзад и надпис, че жилото е отпред.
Преди десет години Доган разобличи публично системата, която се крепи от същите партийни другари със смъкнатите панталони, които това лято обикаляха площадите. Не чухме от тях никакъв отговор – и тогава, и сега. Някои смутолевиха нещо и станаха за смях. Други се направиха на по-отворени и станаха още по-смешни. Трети направо се разкрещяха, за да прикрият безличието си. Излиза, че от устата на Доган е потекло злато.
И същите тези партийни активисти, които не могат да опровергаят Доган, ни убеждаваха в дните на протеста, че те са правилният избор. Опитваха се да бъдат по-цинични от Доган. Обаче ги е шубе да говорят директно за онова, което той призна. Или е вярно и ги е срам, или е вярно и не ги е срам.
Истерията след признанието на Доган беше обяснима. Партийните кресльовци, които обикалят площадите, са изобличени. Доган просто ги посочи и каза: "Тези негодници искат да правят същото, каквото и аз! Да разпределят порциите“.