Мнение: В България нямаше разлика дали си българин, или евреин

"Мнозинството от българските евреи са бедни занаятчии или обикновени работници. Израсъл между гърци, арменци, турци и цигани, обикновеният българин не може да разбере борбата срещу евреите. Расовият проблем му е чужд.“ Така германският пълномощен министър в София по време на Втората световна война Адолф Хайнц Бекерле описва българската народопсихология. Вероятно това е ключът за разгадаване на феномена "Спасяване на българските евреи“.

Преди всичко това е безпрецедентен по мащаба си акт – България спасява над 48 хиляди души. Друг народ, спасил своите евреи по време на фашизма – датският, е изпратил близо 8 хиляди от тях в Швеция, а в Албания, в планините, са били укрити около 2 хиляди евреи. Другата особеност на българския феномен е, че спасението е станало на собствена територия. Затова в края на войната броят на евреите в България е по-голям, отколкото в началото й. 

На 10 март 1943 г. пловдивският митрополит Кирил и софийският митрополит Стефан предотвратяват депортирането към нацистките концлагери на стотици евреи от Пловдив. Седем дни по-късно тогавашният заместник-председател на парламента Димитър Пешев пише писмо срещу депортирането на българските евреи, подкрепено от 42-ма депутати. Така, с намесата на политици, духовници и на обществеността, българските евреи са спасени.

Постоянна изложба в къщата-музей "Димитър Пешев“ в гр. Кюстендил разказва чрез оригинални вещи, снимки и факсимилета за събитията от март 1943 г. Днешните български историци, политици и общественици определят усилията за спасяването на евреите в България по време на Втората световна война като един от най-величавите моменти в българската история от ХХ век

Спасиш ли един човек, спасяваш цяла вселена, гласи стара юдейска максима. Амалия Аронова е една от спасените български еврейки. Живяла е в София, а през 1951 г. се преселва в Израел, където работи като лаборантка в болница.

Пред кореспондентките на БНР в Израел Феня и Искра Декало Амалия разказва за годините на изселването си от София, прекарани в бургаското село Каменово. Тя си спомня, че жителите на селото загърбвали строгите правила спрямо интернираните от българската столица и приемали софийските евреи по-скоро като семейство на командирован специалист, отколкото като хора в изолация. А по онова време на интернираните не било позволено да живеят в български къщи, забранявало се да излизат на пазар повече от 2 часа и трябвало дори децата да носят жълта значка.

"Живеехме в къща под наем, напълно като другите хора. Носеха ни хляб и разни подаръци. Какво ли нямаше… Хората не правеха никаква разлика между евреин и българин" – разказва жената, която днес е на хиляди километри от България:

"Искам да ви разкажа много интересен случай. Това беше след 9 септември 1944 г. Смени се властта и селото имаше нов кмет, избран от Отечествения фронт. Пристига вкъщи кметът на селото с някакъв чиновник. Носи един дълъг нож. Пита за татко: "Къде е докторът?". Мама казва: "Той си почива“, а кметът: "Ако може да стане и да си облече сакото“ … На сакото имаше жълта значка. Мама отиде да каже на баща ми и той сложи сакото. Тогава кметът се приближи към татко. Отряза с ножа значката. Хвърли я и каза: "Сега вие сте равноправни граждани на България".

Продължавайки пътуването в спомените си, Амалия Аронова споделя, че нейните съученици също се държали много добре с нея.

"В селото ходех без значка. Преди изселването живеехме в София. На партера живееха арменци, на първия етаж – евреи (т.е. ние) и над нас – българи. Като заминавахме за това село Каменово, трябваше да раздадем нещата, които имахме вкъщи, на арменците и на българите. И, разбира се, ние не очаквахме, че ще се върнем. Когато през есента на 1944 г. се върнахме, всичко ни беше върнато. Казаха: "Това са ваши неща и те ви принадлежат“. Мога да им кажа имената. Арменците се казваха Симпадови. Имаха фабрика за печки, а българите – Георгиеви. Те бяха от семейството на висш чиновник в Народната банка."

Стотици са историите за проявено състрадание, човещина и подкрепа, разказани от спасените български евреи и техните наследници през годините. А връзката им с България остава жива, защото тя е част от тяхната житейска Вселена.