Майка, чийто син не успява да дочака ново сърце, се превръща в активист за донорството 

С Дани погребах страшно много мечти и надежди, но тази надежда и тази борба, че донорството в България трябва да възкръсне и да се възроди, не ме напусна в името на живота, защото съм минала по този път. Ние, като човеци, ако не дадем последната частица от себе си и от своя близък на нуждаещ се, няма кой да го направи. Това каза София Пенчева – активист в полза на донорството, в предаването "Човекът на фокус“ на "Фокус“. 

Тя губи сина си на 24-годишна възраст, защото той не успява да дочака ново сърце. Година и десет месеца Дани живее с изкуствено сърце след прекарана вирусна инфекция, която нанася тежки поражения върху сърцето му. "Той беше нормално момче, като всички момчета на неговата възраст. Учеше немска филология, паралелно с това работеше. Справяше се, въпреки болестта си. Той не се предаде, не остана вкъщи на легло. До последно ходеше на работа, до последно караше мотора и колата си, виждаше се с приятели. Стискаше зъби и може би надеждата, че чудото ще се случи, му е давала цялата тази сила да може да се събуди сутрин и да каже "Може би днес“, разказва майката.  

Донорството в България за нея е кауза, но те не трябва да бъде само нейната кауза, а национална, смята София Пенчева. "Няма кампания, за донорството не се говори, а една тема става прозрачна и близка до хората, когато до нея се говори. Знам какво е твой близък да чака орган, знам какво е да очакваш всеки един момент позвъняване. Знам как хората живеят в страх и в надежда да получат нов орган. Длъжна съм да продължа. Аз съм майка на моето дете, но съм съпричастна със съдбата и страховете на другите майки. Това не трябва да плаши хората, това е нещо нормално“, казва тя.  

По думите й във всеки голям областен град има донорски център, но те не работят. Причините за това са бюрократични, смята София Пенчева. "Чувала съм оправдания на лекари, които казват "Госпожо, вие имате ли идея това колко тромав процес е, колко време и капацитет ни отнема на нас? На нас никой не ни го плаща“. Да, всеки труд трябва да бъде платен, и то достойно, но трябва да се изучава и насажда на хората мнението, че това е пътят. Дори екипите, които отговарят за донорството, нямат координация помежду си. Защо не можем да го направим? Ние по-малко добри хора ли сме, по-малко добри лекари ли имаме? Защо нашата система е по-бавна, тромава и неработеща?“, пита тя.