Сватбите по българските земи са тема, която вълнува не само етнолози и историци, но и мнозина българи. Традицията е част от живота и обществото ни и повече или по-малко в различните райони на България се е запазила до днес. Ще проследим това като разгледаме облика на традиционната българска сватба от средата на XIX до средата на XX в., брачната възраст и, разбира се, избора на брачен партньор.
Професор Стоян Генчев – изследовател на българската сватба, рамкира традициите в българското общество със следната сентенция: "Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира." Точно такива са моралните ценности на нашето общество в миналото.
Сватбата по своята същност е празник не само на семейството, но и на цялото село или градска махала. Тя е обичай, на който се демонстрира принадлежност на участниците не само към семейството, родствената и териториалната група, но и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика между селската и градската сватба има и тя е обект на изследвания и днес. Градската сватба показва по-малко изпълнение на традиционните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и начин на живот, ще изместят много от традиционните българските сватбени обичаи.
Сватбите се правят в определено време и са съобразени с поминъка. Те започват след приключване на активния производителен сезон и обхващат два периода: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е участието в коледуването, а за момите – участието в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е спретнат, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и др.
В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се поставя по един гладък прът. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи.
Брачната възраст представлява голям интерес и е обект на множество изследвания. Обвързана е с основния поминък и положението на семейството, както и с нуждата от момата в бащиното семейство. Така, в периоди на икономическа криза се забелязва, че момичето напуска бащиния дом по-късно, за да може да помага на семейството си.
След като свързва брачната възраст с основния поминък на българина, професор Стоян Генчев поставя средна възраст за встъпване в брак и на момите и на момците след 16 – 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 – 23 години се смята, че губи шансовете за сполучлив брак, а мъж след 25 – 28 години се смята за "стар ерген".
Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство – Люба Макавеева, разглежда паралелно положението в селското и градското общество. Тя поставя границата за стъпване в брак между 12 – 13 до 18 години за момичетата и от 14 – 15 до 20 години за момчетата. В традиционния период на сватбата (преди и непосредствено след Освобождението), няма строго фиксирани граници за брачно пълнолетие.
През 1884 г. се определя законно възрастта, в която момичетата и момчетата могат да сключат брак. За момичетата е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 г. се внася корекция на тази възраст и тя става съответно 18 и 20 години.
По време на военния период (1912 – 1918), сключването на бракове започва да спада и се засилва в следвоенните години, особено в периода 1919 – 1920 г., като желание за "демографска компенсация" от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 г. е периодът на най-високи възрастови граници за сключване на брак, като при жените най-много бракове има във възрастовата група 20 – 24 години, а при мъжете в групата 25 – 29 години.
Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави проучвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в периода от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с около десетина години по-възрастен от жената. Това е така, защото той е трябвало да има определено ниво на професионална квалификация, както и да натрупа средства и да има свой дом. Пример за това можем да видим в известната българска народна песен "Девойко мари хубава", в която момъкът се жалва затова, че все още не е време да се вземат със своята любима, трябва първо служба да служи, къща да гради :
Моесо бално по множко, юначе,че имам руба да правя, юначе,и имам дари да стегам, юначеМоесо бално по множко, девойко,че имам служба да служа, девойко. и имам коща да градя, девойкоМоесо бално по множко, девойко,че нема да се зомиме, девойко. Д-р Милена Маринова дава пример със сватбата между кмета на град Враца до 9 септември 1944 г. – архитект Никола Николов и неговата съпруга Мариана, дъщеря на фабрикант от града. Когато през 1937 г. сключват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: "Майка ми е с десет години по-малка от татко. Той е трябвало да има професия, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да създаде семейство". Интересен е паралела с начина на мислене днес. Прави впечатление, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото сключват брак по-късно и затова има примери още от началото на миналия век.
Друг интересен момент от добрачния цикъл е изборът на брачен партньор. Този е върховият момент в социализацията на младия човек. В традиционния период е бил в голяма степен по уговорка на родителите. Това, разбира се, съвсем не значи, че не е имало бракове по любов, но те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младите хора избора им започва постепенно да става личен.
За силната зависимост на бащата в избора на брачния партньор, професор Марин Дринов пише: "Волята на родителите, а особено на бащата, дотолкова се уважавала някога, щото момъкът и момата даже не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена".
Момъкът, въпреки това твърдение е относително по-свободен в избора си, отколкото момата.
В разглеждания от нас период най-важни при избора на брачни партньори са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, хубост, скромност, трудолюбие, добър характер, а за момата да е "здрава, снажна, работна и паметна, да има добър нрав, да е от сой, но не с оглед на зестра и наследство, а с оглед на добра биологична наследственост" .
В началото на XX в. започва период на трансформация в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното състояние. След Първата световна война, браковете по сметка стават масово явление, особено сред по-заможните слоеве от обществото. Зестра съществува и преди това, но в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата – предмети, чието изработване момата започва в ранна възраст.
За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения хляб. Тази традиция е позната като "засевки" или "меденик". Засевки се правят и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в дрехите на невестата, на места наметната с невестиното було. Деверът също е под булото и разбърква брашното с жезъл, на който е нанизан момковия пръстен, съобщиха от
Българска история.
До вземането на невестата се правят т.нар. "прощални вечери" или "вечерници". Този обреден комплекс виждаме и в песните:
Тос вечер, слънчице,у твоя майка, и у твой баща, слънчице!А утре вечер, слънчице, у друга майка, у други баща, слънчице!Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се нарича "байрак", "пряпор", "огурлица" и др. С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като трябва да е с един удар за да не "повторят" младите в брака. На върха слагат сватбена китка и ябълка, понякога и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото – червена. Понякога се прави само едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата червената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на започналата сватба.