Моделът Кристин Илиева се завърна в България след 33-дневен престой в Университетска болница “Йедитепе" в Истанбул. На 13 май 20-годишната красавица бе посрещната на летището от своето семейство, а заедно с тях и
"168 часа" имаше възможността да я поздрави за връщането й у дома.
Кристин минава през истински кошмар след претърпяната автомобилна катастрофа през март. Въпреки своята крехка физика и силна емоционалност тя се държи като истински боец в тежкия процес по възстановяването си, като всеки ден изживява отново и отново ужаса от сблъсъка. Над нея през цялото време бдят родителите й Цветозар Илиев, Валерия Колчева и втората й майка Стефания Илиева.
За първи път след жестокия инцидент на пътя тя разказва за своята битка за живот. В своята изповед обаче не желае да намесва името на момичето зад волана - певицата Дивна.
Още преди настоящото интервю бащата на Кристин обясни през какво се е наложило да мине дъщеря му до този момент. Моделът бива приета по спешност в болницата в Истанбул след двудневни консултации на Стефания с професор Угур Анил Бингол, доц. д-р Турхан Озлер и професор Фаик Алтънташ. По тяхно настояване Кристин е транспортирана незабавно в турския мегаполис. На 10 април е приета в "Йедитепе" със същите травми от 12 март, след 7-часовата животоспасяваща и предотвратяваща ампутация операция, извършена от доц. Свилен Тодоров в Плевен веднага след катастрофата.
"У нас поради бездействие или липса на ресурси не бяха извършени никакви интервенции, които да доведат до възстановяването на Криси - разяснява нейният родител. - Травмите, с които бе приета от турските експерти, бяха: тежка инфекция на костите, натрошена бедрена кост, раздробено коляно, неправилно зараснала тазобедрена кост, големи открити рани, липсващи меки тъкани и на двата крака и декубитална рана на петата."
В истанбулската болница Илиева претърпява няколко операции, а последната - на коляното, е извършена от професорите Турхан Озлер, Фаик Алтънташ и техният екип. Цели десет часа те се борят да възстановят 5-сантиметровото скъсяване на крака на Кристин.
Оттук нататък на хубавицата й предстоят тежки физиотерапии и пластични интервенции, които ще бъдат извършвани отново в Турция при специалистите, вдигнали я на крака.
Илиева тепърва трябва да даде всичко от себе си, за да се възстанови напълно, а битката й занапред ще продължи поне 2 години.
- Криси, как се чувстваш вече, когато най-сетне си у дома?Кристин: Много добре. Вече разполагам с едно спокойствие. Вярата ми се върна, защото имаше много моменти, в които я губех. Дните ми след инцидента бяха сиви и мрачни. Често се депресирах и си казвах: "Няма да се оправя." Сега, когато съм си вкъщи при семейството и приятелите ми идват да ме виждат, съм много по-щастлива. В момента имам частична парализа на крака. Занапред всичко зависи от мен, защото коляното ми е наредено перфектно, само му трябва месец да зарасне.
- Кой беше най-кошмарният епизод за теб досега?Кристин: Най-лоши и болезнени бяха за мен първите два дни след всяка операция. Всъщност още не мога да преценя дали това време бе най-кошмарно, или спомените ми от самата катастрофа. И до ден днешен изживявам самия удар в себе си отново и отново.
-
Какво помниш от катастрофата?Кристин: Всичко. Засега обаче не мога да разказвам в детайли, защото тече разследване и не е свършило досъдебното производство. Още не съм разпитвана за случилото се. Беше истински ад, докато стигна до болницата в Плевен. Там помня само, че имаше много лекари и всички бяха вперили поглед в мен. Помня как ми срязаха анцуга и ми свалиха обувките. Дотам.
Валерия: В Плевен при операцията и след нея Криси бе на много силни опиати, но не е била в медикаментозна кома, както се пишеше. На другия ден я преместиха в София.
-
Какво се случи после?Кристин: Първите десет дни бях в реанимация. Беше ужасно. Правиха ми снимки, изследвания, вакове (процедура, при която травмите се вакуумират със специална гъба - бел.ред.). И четири пъти ме слагаха в барокамера.
Валерия и Стефания: Барокамерата бе в реанимация. А за да влезеш там, трябва да си стерилен, но за да се стигне до барокамерата, трябваше да се мине през цялото фоайе с всякакви хора. В барокамерата Криси стоеше един час, което бе комбинирано с операции за почистване от некротична тъкан.
Кристин: В реанимация ми беше много тежко, защото не можех да спя. Аз съм човек, който винаги трябва да прави нещо и не мога просто да бездействам. Постоянно чувах охкане, пъшкане и гледах всякакви други пациенти.
Тогава молех да ми дадат нещо за спане и против болката, но все ми казваха: "Не може." Костваше ми страхотни усилия дори да се въртя наляво и надясно. Имах вакове и фиксатор на краката.
Цветозар: Този фиксатор бе само за да се прекара от Плевен до София, и трябваше в рамките на дни да се махне, но стоя доста повече време.
Кристин: Един вак трябва да седи три дни. Гъбата може да е сребърна, аз бях с такава, за да издържа повече и да няма срастване, но при мен стоеше до 7 дни. Което води до срастване. В един момент десният ми крак имаше гной и стана зелен. Не смеех да погледна под одеялото. Имаше проблеми с машината, която пищеше и даваше сигнал, че не смуче добре или не е добре поставена, но в един момент просто някой натискаше едно копче и тя спираше. Дори самата аз започнах да спирам пищенето. Единственото, което ме държеше тогава, бе, че след като излязох от реанимация, можеха да идват да ме виждат роднините и приятелите ми.
Когато вече ме качиха в отделението по травматология, една санитарка ми размести крака. После два дни не смеех въобще да го мръдна.
Стефания: Друга санитарка пък при молбата на Криси да я почисти добре, й каза: "Ти не можеш ли сама? Като гледам, на ръцете ти нищо им няма."
Цветозар: Последната ревизия на раната, която се състоеше при смяна на вак, бе преди великденските празници и всички излязоха в отпуск. В същото време Криси беше с нечовешки болки. Тогава задвижихме нещата, за да заминем за Истанбул по спешност. Свързахме се с посредник, а чрез него и с турските лекари.
Стефания: Получих съобщение от професор Угур бей в 2 часа през нощта. За тях няма нощ и ден, винаги се отзовават.
Обясниха ми какво ще се случи, ако отидем, и какво - ако не отидем. Гарантираха ми, че за една седмица тя ще се изправи. Ние обяснихме, че не можем да тръгнем веднага, защото са празници и няма как да подготвим документите й от болницата. Те ни попитаха: Какво значи, че са празници, когато става въпрос за спешен случай?
Там още на първата седмица искаха да работят по коляното й, но не знаеха колко е влошено състоянието й и най-вече бактериалната инфекция.
Кристин: Ако до две седмици не бях заминала, нямаше да проходя.
Цветозар: Ако не бяхме взели мерки, щеше да се стигне не само до ампутиране на крака, но и до по-лошо.
- Как можеш да опишеш престоя си в Турция?Кристин: Там още щом ме видяха, започнаха много мило да ми говорят всички: "Спокойно, мила, ние ще се погрижим за теб."
Целуваха ми ръцете, челото. На следващия ден след пристигането ми започнаха операциите. За дни тези хора ме изправиха на крака, за което съм им безкрайно благодарна.
Стефания: Там веднага й махнаха вак машината, костта бе оголена и се наложи да я покриват с кожа, взета от външната страна на бедрото на левия крак.
Кристин: Казаха, че само белезите ми ще зарастват година заради взимането на мека тъкан.
Валерия и Стефания: Направиха й операции на коляното, на таза и на бедрото. Тъй като имаше скъсяване с 5 сантиметра на крака от това, че бедрената кост и коляното се разминаваха анатомично, за да ги наместят при операцията, лекарите са разтягали мускули със специални фиксатори, за да не режат мускулни влакна и възстановяването да се увеличи с още една година. Затова и след операцията Криси беше три дни с анестезия (епидурална упойка) и изобщо не усещаше крака си, но въпреки всичко искаше обезболяващи, към които бе привикнала. Нервната й система бе разбита.
Кристин: Страх ме е и от най-малката болка вече.
- И в момента ли имаш нужда от обезболяващи?Кристин: Имам предписани, но са сведени до минимум. Сама успявам да се ограничавам и ги взимам само при нужда. Дори в момента имам болки, но търпя. Не искам да привиквам, защото наистина бях. Беше ад. Всеки ден точно в 20 часа винаги ме заболяваше жестоко и молех баща ми да ми дадат болкоуспокояващи медикаменти.
Цветозар: Тя започваше да плаче и да вика, а в същото време бе с анестезия на десния крак и бе невъзможно да чувства каквото и да било.
Стефания: Старите болки при нея се връщаха като кошмар дори след като се подобри. Имаше един момент от престоя й у нас, в който кракът й се опираше в таблата на леглото, имаше напрежение на крака и на раната и тогава наистина я болеше. Вдигахме я, но пак се свличаше. После в Турция си внушаваше, че я боли жестоко и пак се е опряла в таблата, а тя бе на педя разстояние от крака й. Получаваше пристъпи, мозъкът й подаваше сигнали за стари болки.
- Всичко, което преживя досега, направи ли те по-силна?Кристин: Със сигурност. В момента обаче силата ми толкова се е изчерпала, че се питам откъде да я взема. Аз съм много чувствителна и преживявам всичко много навътре. Постоянно имам кошмари, паникатаки. Мисля, спомням си, съжалявам... Истината е, че съм рухнала и понякога се чудя как продължавам да се държа.
Гледам се в огледалото и не мога да си позная лицето, толкова е измъчено, а аз не съм такава. Благодарна съм, че все пак не бе по-тежко, защото можеше да съм с два счупени крака и нямаше да го преживея. Определено животът ми се промени тотално. Оцених много хора и неща. Поставих си нови цели. Няма го този човек, който бе преди в мен - в добрия смисъл.
- Планираш ли да се завърнеш към професията си на модел?Кристин: Според обстоятелствата. Много си обичам работата и ми липсва. Когато си погледна краката, ми е много тежко. За в бъдеще съм решила категорично да се занимавам и с благотворителност. Кампанията, която се направи за мен с даряването на кръв, много ме разчувства. Толкова много добри хора откликнаха. Дори непознати. Не съм очаквала. Вече знам какво е да си в позицията на нуждаещ се, затова искам на свой ред да помагам на другите.
Аз ще се оправя, ще докажа, че мога и че има втори шанс, че човек не трябва да се отказва и предава никога. Още не знам какви каузи ще предприема, но знам, че със сигурност и аз ще дам от кръвта си за други хора. Искам да благодаря на семейството ми, на приятелите ми и на всички хора с големи сърца, които ми помогнаха. Надявам се, че ще мога да върна доброто в този живот.
- Къде искаш да отидеш и какво искаш да направиш, когато вече можеш да се разхождаш свободно сама?Кристин: Нямам търпение да седна и да си вържа обувките и да си взема душ права. Да бъда с приятели и да се разхождам по малките улички на София в топла лятна вечер.
Искам да изразя безкрайната си благодарност на всички доктори в Турция, които направиха чудеса и невъзможното се случи! Те не загубиха вяра и надежда за това аз да бъда отново на крака! Това са професорите Угур Бингол, Турхан Озлер, Фаик Алтънташ, д-р Исмаил Йозден, д-р Есра и много други.
* През какви пластични операции ще премине Кристин, къде ще се подложи на тях и дали съжалява, че се е върнала по-рано от Лондон и се е качила в колата, четете в следващия брой на "168 часа".Борбата на Илиева продължава, а лечението й изисква много средства. Всеки, който желае, може да я подкрепи чрез дарителската сметка, открита от нейното семейство."Първа инвестиционна банка"
IBAN:
BG70FINV91501317158471
на името на Кристин Цветозарова Илиева