Да пътуваш с БДЖ и въпреки това да оцелееш: Мъж разказва за преживяванията си във влак

Гражданин разказва за пътуването си с влака от Пловдив до София. С чувство за хумор той описва своето пътуване, което сравнява с казарма и курс по оцеляване.

Публикуваме разказа на мъжа, изпратен до БНТ без редакторска намеса:

Неделя вечер, в 18.30 часа.

Жегата на Централна жп гара в Пловдив е непоносима. Влакът за София е композиран на 1-ви "челен“ коловоз. Поне така се наричаше преди години, когато от там тръгваше и гордостта на социализма - експрес "Пловдив“. Всички "майни“ го наричахме "Белия влак“. Който пътуваше до София с него, се смяташе за истински баровец. Имаше поне осем вагона, в купетата само по шест човека. Млади и хубави момичета с униформи на БДЖ, минаваха като истински стюардеси и предлагаха напитки и вафли. Лукс, та дрънка. Даже съм чувал, че всеки ден с "Белия влак“ от Пловдив до София е пътувала голямата българска журналистка Нери Терзиева, когато оглавяваше "Ефир 2“. Но стига спомени, да се върнем към днешната действителност и "екстрите“, които ни предлага БДЖ.

Композицията е с номер БВ 1614K, поне така пише на билета, който е с цена 14 лева. За запазено място искат още 1 лев. Става точно 15 лева, колкото е и билетчето за автобуса, който взима разстоянието Пловдив – София за по-малко от два часа и има климатик. В този влак токова нещо нямаше! Разбрахме го по трудния начин. Жегата във вагона беше по-голяма от тази на перона на гарата. Вагоните са без купета. Само няколко от прозорците се отварят и който е седнал до тях е истински щастливец. Останалите го гледаме сякаш е спечелил от тотото. Всеки си мисли защо не съм аз до прозореца!

Седалките са мръсни и напоени с прах. На тях все още стои лепящата се лента, върху която някога се е слагала чиста калъфка за главата на пътниците. Въпреки окаяната обстановка всяко място се отвоюва със сериозна борба. Дублираните билети са май повече от броя на местата в цялата композиция. Всеки твърди, че седалката е негова и не отстъпва. Хора местят багажи, качват се нови пътници, с огромни куфари и раници, и се опитват да се разминат.

Напрежението се реже с нож, жегата също.

Битката за свободните места вече е започнала. Първите стават последни и обратно! Тук няма правила. Животът, който предлага БДЖ, е по-жесток от този навън. Какафонията е пълна! В този момент се появява нисичка кондукторка, около 50-те, която с мъка се опитва да премине през пътеката, превърнала се вече в бойно поле. Ядосва се, че влакът за София е с вагон по-малко. Не знае защо! Признава, че никога досега не се е случвало, особено в неделя. Въпреки това е любезна и дори се опитва да се усмихва. Питаме я за климатика, отговоря, че охладителната система трябва да работи, но реално хлад няма отникъде. Едва когато влакът потегли, въздухът се раздвижи от единствените прозорци, които могат да се отварят.

Така и започна "купонът", който продължи до след 21.00 часа в София. Но да караме поред! В "забавата" имаше и международно участие. Все пак сме демокрация, право да пътува в БДЖ има всеки. Нищо, че няма климатик, местата са продадени два пъти и неговорещите български език трудно разбираха какво става.

Не съм виждал толкова ококорени очи, както на една възрастна японка, която пътуваше с дъщеря си. Толкова беше уплашена, че беше на косъм да се разплаче и да слезе от влака. И не само заради жегата. Започна все повече да се усеща и миризма от тоалетната. Жената първо си запуши устата с кърпа, а после почти едновременно си сложи бяла маска и шапка, сякаш се надяваше да се скрие от този ад.

Суматохата стана толкова голяма, че всички българчета, учили в чужбина или не, започнаха да успокояват на английски и немски чужденците, че нещата ще се оправят. А те чужденците сигурно са вярвали, че железниците у нас са като при тях - чисти, с климатик и вдигат около 300 км. Мисля, че дълги години ще разказват на внуците си за паметния 28 юли през 2024 година, когато са се качили на бързия влак от Пловдив за София. Ама, то няма лошо. Тези внуци трябва и те да научат нещо за света.

За да съм честен, влакът "отлепи“ от гарата точно в 18.30 часа. Казах си - на добро е! Ех, защо избързах толкова... Ама, то и аз съм си виновен...

Въпреки че нямах нищо общо с това, че точно този ден някой ръководен орган от БДЖ е решил да композира само четири вагона за София, вместо пет, както обикновено. Този, който е спестил вагона, едва ли пътуваше с нас, затова съм спокоен, че поне той не е пукнал от жега и смрад. Да ви призная, отнесе много поздрави за роднините си. Но това е друга тема.

Ние си имахме нашия сървайвър. И ако някоя съвременна майка се кахъри, че момчето ѝ не е ходило войник, да го изпрати да пътува с влак. Там ще се поти яко, ще се сражава за мястото си, а освен това ще е без вода и храна. Ще стане истински рейнджър само за два - три часа - времето до последната гара.

Хубавото в нашия влак беше, че имаше много възпитани млади хора, не само защото нямаше места, а защото явно човещината не е изчезнала. Млади момичета ставаха да седнат възрастни жени, ако билетът им се окаже дублиран. Момчета предлагаха местата си на майки с деца, качили се от Пазарджик или Септември. Местата не стигаха, но човещината беше в изобилие.

Всъщност в първа класа имаше точно 13 свободни места, но на касата на гара Пловдив, билети за VIP салона не се продаваха...

"Няма първа класа!“, обяви касиерката.

Няколко от изпотените пътници от нечовешката жега във втора класа си позволиха да прекрачат закона и да предпочетат живота пред честността си, като останат на дублираното си запазено място, за левче. Все пак в първа класа климатикът и контактите работеха.

Дори в тоалетната на първа класа, както си е по европейски, имаше сапун и тоалетна хартия. Вярно вратата се отваряше на всеки завой, въпреки че уж я заключих, но можеш да си измиеш ръцете, като бял човек.

Украинско семейство, с тригодишно момченце, не отидоха в първа класа. Останаха си в жегата. Детето почти през цялото време плачеше, плувнало в пот. Баща му се опита да го разходи по пътеката, но без успех. На нея имаше правостоящи, въпреки платените си места.

И за да не кажете, че съм черноглед, с ръка на сърцето, мога да кажа, че БДЖ предлага и атракции, а не само курс по оцеляване.

Оказа се, че една от вратите към вагона има характер и ако я отвориш, за да влезеш, то тя в знак на благодарност, заточва своеобразен танц. Сама се отваря и затваря, без да спре. Е, може да пропусне някой пътник да премине, но ако не си бърз те удря без да пита. Гледайки тази лудост, всички започнаха да се смеят и някак се оживиха. Забравиха за потта по гърбовете и челата си и извадиха телефоните, за да снимат. Ще показват на близки и приятели невиждано чудо... Само японците не оцениха родната атракция. Стана ми мъчно, че не умеят да се забавляват като нас, но го отдадох на различната им култура и образование.

И така лека - полека, хората се успокоиха, гарите минават една след друга, а бързият влак от Пловдив постепенно се приближаваше до заветната българска столица. Качваха се нови хора, други слизаха. Започнахме да гледаме с намигване на цялата ситуация. Момчето, което пътуваше до мен, видя на прозореца залепена дъвка и възкликна, смеейки се:

"Виж, не пада по време на движение!“

И ми разказа, че е гледал клипче как японски влак, който се движи с над 300 км, не предизвиква никакви вибрации. И за да докажат, че това е така, са поставили права монета до прозореца, която не мърда. Хвана ме яд, че не показах на японката, че и при нас е така. Да види, че дъвката не пада, докато влакът върви. Но бях сигурен, че няма да разбере "гордостта“ ми, а ще вземе да разкаже и това на внуците си. Че българите лепят дъвките си по стъклата на вагоните. За първи път се зарадвах, че не знам японски. Все пак ако знаех, нямаше да се сдържа...

И докато се чудих дали е трябвало да уча японски като малък, влакът стигна до гара "Искър“. Оставаха ми само още две спирки и щях да се разделя с толкова много емоции и трудности. Исках ли да сляза? Да, прибирах се у дома! И знаех, че всеки пътник от влака копнееше за този миг. На гара "Подуяне“ татковци чакаха жените и децата си. Момичета се обаждаха на приятелите си, че пристигат. Момчета помагаха на възрастни жени да им свалят багажа. Имаше радост, прегръдки и целувки. Проблемите по пътя бяха забравени... До следващото пътуване.