Честита Баба Марта! Първи март е един от най-хубавите български празници. На него си разменяме мартеници, за да сме здрави, румени и червени като старицата. На този ден стопанката на дома става рано, за да не я завари Баба Марта в леглото, без да е ошетала къщата. Всяка стопанка трябва да помете къщата, да запали огън и да закачи на двора червена престилка, черга или пресукани конци в същия цвят. Поверието гласи, че така злото ще бяга от всяка къща, а когато Баба Марта дойде и види тези цветове, ще се засмее и слънцето ще грейне от нейната радост.
В много краищата на страната спазват различни обичаи на първи март, за да има здраве, берекет и лошите неща да бягат далече. В Добруджанско никога не тупат, метат или вършат друга тежка работа на този ден, за да не пада гръм в къщата. Опушени съдове не се слагат на печката, за да няма глави по растенията. Възрастни хора винаги гадаят каква ще е пролетта по първите дни на март. На други места хората палят боклука си на двора, за да може домочадието да го прескочи и всичко мръсно да се изпари във въздуха, а да не остава в дома.
Децата са един от най-запалените по традицията за размяна на мартеници. Още в миналото се подготвяли за идването на баба Марта. Плашели ги, че ако не станат рано, тя ще им се разсърди.
Поверията сочат, че видим ли цъфнало дърво, лястовичка или щъркел, трябва да си свалим мартениците. Може да ги сложим под камък или просто да ги оставим на зелено.
Легендата разказва, че Аспарух се намирал на десния бряг на река Дунав. Сестра му Хуба и брат му Баян обаче били на левия и се опитвали да намерят път за България. Двамата решили да завържат края на бяло кълбо за крака на сокол, за да може птицата да полети и да им покаже верния брод, по който да минат и намерят Аспарух. За жалост Хазарска стрела пронизала Баян и от раната бликнала алена кръв, която паднала върху бялото кълбо.
Скоро соколът стигнал до Аспарух и той разбрал, че брат му и сестра му са наблизо. Той решил да къса конци от бяло - червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял: "Нишката, която ни свързва да не се прекъсва никога.Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме българи".
Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име - Сечко. Само че единият наричали малък, а другия - голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! - думал й свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Кирпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът.- Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.