Акушерка от COVID отделение: Учим се да се усмихваме с очите си, за да вдъхваме надежда на болните!

Учим се да се усмихваме с очите си и чрез тях да комуникираме с болните, за да им вдъхваме надежда, споделя в навечерието на Бабин ден, 8 януари, Райна Бояджиева. Тя е акушерка от COVID отделението на СБАЛОЗ "Д-р Марко Ант. Марков“ – Варна и председател на Регионалната колегия на БАПЗГ – Варна.

- Госпожо Бояджиева, Вие сте акушерка по професия, но в момента работите в COVID отделението на СБАЛОЗ "Д-р Марко Антонов Марков“ - Варна. Сама ли взехте това решение и в какво се състои Вашата работа?

- Да, акушерка съм по базово образование. Може би звучи странно какво прави една акушерка в Отделение за лечение на болни с COVID. Много акушерки работят на първа линия в борбата с коронавируса. Просто е: пределът е достигнат. Решението да работя в това отделение дойде спонтанно. В нашата болница трябваше да се разкрие такова отделение и набираха специалисти. Лично за мен тов а е един урок, едно предизвикателство, от което нямагие как да избягам предвид природата ми. Не го приемам за геройство, нито за грешно решение.

Отделението ни разполага с 30 легла. Към момента капацитетът почти е запълнен. Пациентите ни са от различни възрастови групи. Най-младият е на 30 години, а най-възрастният  на 84. Преобладават мъжете. Сякаш при тях страха и паниката е в повече, отколкото при нежния пол.

- Вие и Вашите колеги работите в изключително рискова среда. Какви мерки и усилия Ви коства всичко това?

- Аз и колегите ми осъзнаваме, че работим на първа линия в битката с COVID-19. Създадохме екипи от един лекар, медицинска сестра и санитар. Имаме си обща вайбър група, където споделяме и обсъждаме текущи въпроси. Всичките ми колеги са смели хора и невероятни професионалисти. Знаем си възможностите, осъзнаваме тежестта на ситуацията и много се подкрепяме. Д-р Илгсева е шеф на отделението. Изключително ерудиран и самоотвержен човек. Човекът с най-топлите очи. Тя почти не се прибира, денонощно е там, в отделението - сред колегите и сред пациентите.

Трудно ни е, имаме тежки дежурства, работим с болни - с двустранни пневмонии, с висока температура, тежък задух, силна непреодолима кашлица, и най-вече със страха им. Лично аз не мога да кажа "няма да работя с такива пациенти“. Досега не ме е обземало чувство на отчаяние или безизходица. Правим максимално възможното да не се разболеем. Носим предпазни облекла, изискваме и от пациентите да поставят маски, когато ги обслужваме, ако нямат такива - предоставяме им. Често се случва, когато обслужвам пациент и съм на критично близко разстояние, той да се изкашля срещу мен. Това наистина е много рисков момент. Имам съзнанието, че не сме недостижими и в даден момент може да се превърнем и ние в пациенти, независимо, че спазваме всички алгоритми за работа в инфекциозна среда и се стремим да не се заразим и да не пренесем заразата вкъщи, при семействата ни.

- С какво най-трудно се справяте Вие и колегите Ви, което остава скрито за нас?

- Лицата ни са покрити с поне две предпазни маски, очила и шлем. Дишането е трудно, понякога мъчително. Гърдите болят при всеки опит за поемане на въздух. А трябва да сме концентрирани, точни и безпогрешни. Трудно се поставя траен венозен източник, когато гледаш през два слоя запотен плексиглас и няма добра палпаторна осезаемост (заради двата чифта ръкавици). Тогава тялото реагира несъзнателно на мисълта да се освободиш от плексигласовите прегради, за да си свършиш качествено работата. Носим покриващи гащеризони, а телата ни изгарят отвътре. Понякога усещам, когато някой пациент се взира в очите ми и търси упование. Ние се учим да се усмихваме чрез очите си и чрез тях да комуникираме с болните за да им вдъхваме надежда. Това е основното от което се нуждаят нашите пациенти в своите тежки моменти. Моментите, когато сме толкова ангажирани с работата си, че забравяме за собствените си физиологични нужди - глътка вода, малко кафе и залък хляб, а усещаш, че си смазан едва когато тръгваш към вкъщи за кратката доза сън.

Но най-трудно е, когато сме безсилни пред неизбежното. Когато гледам как някой се задушава бавно, но сигурно, когато искам да обещая, че ще помогна, а съм безсилна да го изговоря, когато се моля за спасение, а молитвите остават нечути, когато очите ми са пълнят със сълзи, а не мога да ги избърша... Това са моменти, които ще останат скрити за останалите.

- Коронавирусът разболява все повече хора, сред които и млади хора. Лечебните заведения започнаха да изнемогват заради повишения брой нуждаещи се от болнично лечение. Подкрепяте ли по-строги ограничителни мерки?

- Да, ограничителните мерки трябва да се спазват на всяка цена. И те не са наложени, за да можем ние медиците да си изкараме спокойно коледните и новогодишни празници или да си "осигурим заплатките“, както се изразяват някои. Несъвършени са понякога политическите решения. Но тук не става въпрос за политика, а за спасяване на животи. И аз искам да живея в спокойна среда, в която всички да работят, да се забавляват, да пътуват, да се учат и обучават, да върви икономиката на страната, да имаме леки дежурства и здравната система да не страда. Какво още трябва да се случи за Бога, за да разберат неразумните люде, че проблемът е назрял и опасността дебне и застрашава всички ни?!

Това което е сигурно, е че този вирус не подбира. Покосява и млади, и зрели, и стари хора, дори цели семейства. Не искам и да си представя какво би станало, ако наведнъж дойдат за хоспитализация десет човека с тежка дихателна недостатъчност, а имаме само две свободни легла. Не искам да си представя ситуация, когато кислородните апарати не достигат, а трябва да се избира кой е с по-голяма нужда. А приемът във всяко едно лечебно заведение изисква време - време през което се спазват всички процедури. Понякога това отнема час. Останалите нуждаещи се трябва да чакат, да чакат търпеливо, докато им дойде редът. Това ли искаме да се случи?!? Този вирус все повече заприличва на религия, спрямо която вече се делим на вярващи и неверници. Хората трябва да се вразумят. Това е спасението.

- Наскоро Министерският съвет прие решение специалностите н направление "Здравни грижи“ да бъдат към защитените от държавата специалности. Пандемията показа с още по-голяма острота кадровия дефицит в здравеопазването. Какво според Вас би мотивирало млади хора да учат за медицински сестри, акушерки, лекарски асистенти, рентгенови и медицински лаборанти, рехабилитатори?

- Бих се усмихнала много широко на Министерския съвет за това им решение. Не, не от благодарност. Закъсняха. Закъсняха с десетилетия. Къде беше този Министерски съвет, когато протестирахме и буквално крещяхме, че сме критично малко, а те си мислеха, че заплашваме?! Къде бяха всички, когато колегите ни спяха по палатки в студа, а ги мислеха за невменяеми?! Къде беше властта, когато колегите ни напускаха страната, за да работят при по-добри условия, а те се правеха, че нищо нередно не се е случило?! Не в защитените, а в изчезващите професии трябва да ни впишат. Знаете ли как се чувствам, когато трябва да обявя и да напиша тъжната новина за поредния починал колега, за поредната медицинска сестра, станала жертва на коронавируса?!

Медицински сестри има, но те не са в системата, работят на всевъзможни други места, но не и по базовото си направление или живеят и работят в чужбина. Въпросът е как да се мотивират хората, които в момента се намират в професионална летаргия?! Как нашите професии да станат привлекателни за младите?! С възнаграждения, разбира се. Нека се осигури начална работна заплата, равностойна на три минимални за страната и сами ще се убедят. Зачисляване на професиите ни към първа категория труд. Да се спрат кражбите, уважение на нощния ни труд. Засега това е цената.

- В страната не достигат 30 000 медицински сестри и 4 000 акушерки. Със заболелите медици дефицитът на медицински специалисти става още по-осезаем. Какви са Вашите наблюдения за Варненска област?

- Намериха се сгради, създадоха се и продължават да се прест­ руктурират отделения за лечение на покосени от вируса хора, оборудваха г и, застлаха леглата, изнамери се криво ляво апаратура, но проблемъ т е, че няма достатъ чно специалисти, които да се грижат за тези хора. Пренасочват се медицински сестри от други отделения за работа в COVID отделенията. Командироват се сестри от други лечебни заведения за попълване на липсите. Разчита се на помощ от стажанти и специализанти. При една по-силна вълна на заболеваемост от коронавируса, каквато експертите прогнозират, кадровият дефицит ще се усети още по-убедително.

Във Варна, както и по другите регион и ние се стопяваме със сериозни темпове. Поне 1000 медицински сестри трябва да влязат в системата тук и да работят по направление, за да се осигури спокойствие на населението, че има кой да се погрижи за тях. Голям процент от работещите ми колегите са в пенсионна възраст. Преди време не ги искаха, критикуваха ги, а сега ги молят да се върнат. А Варна започна да дава своите жертви. В рамките на няколко часа от този свят си отидоха две медицински сестри, а те бяха в пенсионна възраст и въпреки риска за здравето и живота си, работеха.

- Какви бяха Вашите мотиви да изберете професията на акушерката и какви са днес, когато работите на първа линия? Имате ли подкрепата на Вашето семейство?

- Моето семейство не се изненада за това, че ще работя на първа линия в борбата с коронавируса. Те отдавна престанаха да се изненадват от решенията ми. Големият ми син е лекар и също работи на първа линия. Съчетава рисковата работа със специализацията си. Можеби той е по-притеснен за мен. Усещам го по зачестилите обаждания и тактическите въпроси за състоянието ми. Малкият ми син е музикант и някак си не приема ситуацията на серизно, въпреки множеството разговори, които сме провеждали. Съпругът ми е професионален водолаз и тук аз съм повече притеснената, да не би да го заразя, предвид професията му и работата му на големи дълбочини. А за мотивите си мога да напиша роман.

- Г-жо Бояджиева, вече разполагаме с първите ваксини срещу COVID-19. Това ли е Вашата надежда за близкото бъдеще?

- Приемам ваксината за надежда да излезем от кризата, надежда за спасение. А това доколко ваксиниралите се биха изградила достатъчно антитела ще се разбира впоследствие. Дотогава е нужно да се спазват следните простички правила: носене на предпазни маски, достатъчна дистанция помежду ни, дезинфекция на ръцете, достатъчно сън и почивка, прием на здравословна храна и по възможност разходки на открито.

- Какво ще пожелаете на всички Ваши колеги, на които в това трудно време разчитаме всички ние?

- Грижейки се за другите, осъзнато поставяме нашия собствен живот в риск. Пожелавам на всички колеги да ценят здравето и живота си, да бъдат силни, помагайки на другите, да не забравят да се грижат и з а себе си! Дано един ден обществото разбере и уважи себеотрицанието им!

Интервюто е предоставено за Varna24.bg от електронния бюлетин на БАПЗГ - "Здравни грижи".

Райна  Бояджиева  е  завършила  специалност  "Акушерка"  в  Меди­цинския  колеж  към  Медицински  университет  "Проф.  д-р  Парас­кев Стоянов" - Варна (2004 г). От 2007 г. е сертифицирана за из­вършване  на  качествени  здравни  грижи  от  Българска  асоциация на  професионалистите  по  здравни  грижи (БАПЗГ).  През  2010  г. придобива свидетелство за призната специалност "Семейна меди­цинска  сестра  (акушерка)"  от  Медицински  университет  -  Варна. Притежава бакалавърска и магистърска степен по "Здравен мени­джмънт"  от  Факултета  по  обществено  здравеопазване"  към  МУ  - Варна.  Координатор  на  проект  на  Световната  здравна  организа­ция и УНИЦЕФ "Болница - приятел на бебето".

Работила  е  като  акушерка  в  СБАГАЛ  "Майчин  дом"  -  Варна  и  е била  председател  на  първичното  дружество  към  РК  на  БАПЗГ  - Варна.  Била  е  главна  медицинска  сестра  на  ДКЦ  "Чайка"  (2014  - 2018). През март 2019 г. започва работа в Отделението по гинеко­логия  в  областта  на  онкологичните  заболявания  на  СБАЛОЗ "Д-р Марко  Антонов  Марков"  ЕООД  -  Варна.  В  момента  работи  в COVID отделението на болницата.

Райна Бояджиева е председател на Регионална колегия на БАПЗГ - Варна от началото на 2016 г. до сега. Преди това е била член на Управителния  съвет  на  РК  на  БАПЗГ  -  Варна  за  мандата  2010  - 2015 г.

Райна Бояджиева е дългогодишен консултант по кърмене и гост-лектор към Училища за бъдещи родители. Преми­нала е едногодишен курс на обучение "Въведение в Глобалното Здраве" към Медицински университет "Проф. д-р П.Стоянов" - Варна като част от дейността на Националната мрежа по глобално здраве.

За Научната конференция "Здравеопазването днес и утре“, организирана от Медицински университет – Варна проведена на 22 май 2013 г. във Варна, Райна Бояджиева подготви доклади на следните теми: Стратегическо оперативно управление на човешките ресурси в лечебните заведения и Развитие и перспективи на акушерската професия.

Тя е преминала различни курсове за обучения и квалификации в областта на здравните грижи. Има над 50 учас­тия в редица национални и международни конференции и семинари.