| Андре Токев: Животът е едно уравнение и ние трябва да се забавляваме и да намерим най-доброто решение за нас | ||||||
| ||||||
Привет. Много благодаря за това, че се отзовахте на моята покана и благодаря като читател на една книга, която с голямо удоволствие и вълнение прочетох, казва се "Продължавам". И която всъщност е едно много сериозно признание за това, което се случва на един човек, който е прегорял: от светлината на прожекторите, влизането в къщите на стотици хиляди или милиони българи, работата като главен готвач в световни вериги, отворил свои собствени заведения тук, в България, а се озова в затвора. Защо решихте да споделите своята история? Винаги съм искал да споделям моя опит, дали ще е в кулинарно естество, като бях готвач, винаги исках да предавам моите знания на по-младите и на следващото поколение. Когато Захари ми се обади, издателят на “Сиела", който издаде книгата, каза: “Здравей, Андре, мисля, че заслужаваш да напишеш книга". И аз си казах да, наистина искам да разкажа моята история и да мотивирам хората да не се отказват и в най-трудните им ситуации или най-трудното им време, което преживяват, защото винаги съм бил такъв, че в най-сложните ситуации или най-трудните задачи, аз винаги сравнявам моят живот със задачи или едно уравнение. И исках да покажа, че има винаги разрешение и трябва да се продължава напред, затова се казва и книгата "Продължавам". Защото много хора се разочароват пред трудни задачи, не искат да продължат напред и си остават на едно място, на едно ниво. И затова исках да покажа, че моят живот не е бил винаги с успехи, има и много неуспехи. Но за мен това не са неуспехи, това са задачи, които те подобряват и ти ставаш по-добър, и се учиш от тях. И ако правилно разчетеш задачата ти се научаваш и ставаш по-добър. Ще тръгнем от това на какво те научи затвора. Аз бях изключително впечатлена, и как да кажа, дори разчуствана за това, че ти си готвил в ресторанти "Мишлен", в световни вериги, но си готвил и в затвора. Но ти започваш с най-важната нощ, тази, в която ти се случва това, което ти се случи. И хващаш бика за рогата буквално, вечерта, в която всъщност ти прегоря. Би ли разказал сега и на нашите слушатели? Това е, идеята беше точно най-трудният ден, когато човек прави голяма грешка, отстрани изглежда като грешка, както ти каза прегаря и човек трябва да намери пътя си. Затова решихме да започнем от там, наистина от както някои казват големият взрив, за да се покаже какви са последствията и как можеш да излезеш с правилни решения и да влезеш в правилния път. И затова започнахме със случката книгата. Ти пишеш менюто, новото меню на твоя ресторант. Да. И отпиваш от едно червено вино, което е разкошно, защото ти си ценител на вкусовете. Няма смисъл да го разказвам, защото съм го разказвал много пъти, от две години постоянно ме питат в интервюта за това нещо. Мисля че в книгата е важно да видят някой път, медийните хора или които са популярни, и ние сме хора, както се казва, случва се да се направи грешка. И ако си достатъчно съвестен ще си понесеш последствията от тази грешка и ще намериш правилният път как да вървиш по-добре напред. Това е и идеята на книгата, в която описвам, че човек просто трябва да се поучава от тези камъчета или препятствия, или задачи, които му се поставят на пътя, за да намира добро решение, и то добро решение за себе си. Не можеш да кажеш това е така и всеки трябва да го прави по този начин. Понеже обичаш уравненията като един немец, ще кажа, че почтеността е лично уравнение, което е много различно. За едни е почтено едно, за други е друго. И тук в твоята книга, точно а това, което пишеш за личната си почтеност чета: "Приех присъдата си не като наказание, а като нещо реално, което ми се случваше. Защото не може примерно момче, което е откраднало един шоколад да влезе в затвора, а за мен, който бях направил сериозна беля правилото да не важи. Да, не се беше случило най-страшното, животът на никой не беше пострадал, но бях извършил нещо нередно и исках да си излежа присъдата. От една страна заради мен, а от друга за да покажа, е всеки носи отговорност за грешките си. Нямам предвид непременно наказание със затвор, ако си некоректен в работата си, също трябва да има съответното действие, за да си вземеш поука". Ами аз мисля, че това е съвсем нормално нещо. Много ми писаха също, които по същия начин от преумора са тръгвали с колата и не знаят накъде отиват. Изведнъж, след половин час се осъзнават, че пътуват някъде, примерно за Перник, а те въобще не искат да отидат в Перник, нали. За бърнаута ще говорим отделно. Това е много важна тема. И е много интересно. Не е оправдание, защото човек трябва, ако може преди това да предотврати бърнаута, но в този забързан свят и животът, който живеем наистина, особено сега и още по-младото поколение с бързата техника, която се развива и това, което се изисква от тях става още по-страшно. И може би, ако прочетат книгата, искам малко да ги сваля, да намалят темпото. Не да не работят, не да не извършват дейности, а просто правилното темпо. Ти и мен ме свали, защото и аз не винаги разчитам кога идва този момент. Всъщност в книгата, която ти си написал "Продължавам" има явно много научени уроци, които си научил по трудния начин, ако трябва да съм честна. Времето, което си прекарал в затвора е много интересно за повечето от нас. И ти имаш една фраза, която много ме впечатли, моля те да я коментираме отново от книгата: "Ето това е интересното на живота, можеш да видиш хората от една перспектива, но можеш да ги видиш и от друга, нещо като два паралелни свята. Подобно на политиците, които са си изградили собствен свят, откъдето манипулират останалите, така и престъпниците си имат своя, а по средата живеят други хора." Как е в света на престъпниците, които ти сякаш си разбрал и не съдиш? И сякаш не те е било страх от тях? Може би чрез моето държание, и това, че ги възприемам като хора, като човек, откриваш и другата страна на престъпника, тази страна. Аз мисля, че всеки човек има и негативни и позитивни черти. И когато ти се държиш нормално и го възприемаш като човек, а не като престъпник, тогава и той те възприема. Водехме съвсем нормални разговори, това е важно, ние винаги съдим хората, поради ред причини, и то е нормално, когато направиш едно престъпление да бъдеш осъден. Но когато си в затвора, там всички сме равни. И виждаш, че поради ред причини този човек е направил престъплението, не че го оправдаваш, но го приемаш като човек. И това е важно, в смисъл, да даваме и втори шанс на хората, и да ги възприемаме като такива. Защото, както казах, и в книгата съм го описал, срещнах се с хора в затвора, които от деца са израснали по този начин, той не е виждал нищо. Някои не могат да четат, да пишат, той не му остава нищо друго, освен да прави престъпления, за да се прехранва. И много е трудно, и за това не само те са виновни, а и обществото, в което живеем, също ги кара, ги предизвиква да извървят този път. И предпоставките за някои неща ги предизвикват, разбира се, че има хора, които са реагирали екстремно, говоря за по-тежки престъпления тогава. Мисля, че там намесата е... трябва да има и психолог, и психиатър и т.н., които да помогнат евентуално човекът да се трансформира. Не е имало опасни моменти? Има между другото световно известни, дори вече така лидери на вътрешни трансформации, които са минали през затвора и описват, че това е може би един от най-големите им уроци. Ти какво трансформира там? Имаше ли момент на трансформация? И най-накрая почина ли си, защото имаше и такова изречение, че си си починал. Наистина след вече, ще станат почти 40 години работа, 37 години работа в екшън, човек не осъзнава, но трябва да има някаква почивка и да преосъзнае може би това, което му се е случило. И както казах в забързания свят ти все искаш и това да направиш, и това да постигнеш, и това да се направи, и следваща крачка, и следваща крачка. И си мислиш, че като си успешен, това, което мислиш е най-успешното и за тези около теб. Но то не е така. И то реално тогава го разбираш, когато се случи такава случка и ти си да кажем, в затвора е все едно те затварят в манастир и живота приключва. И ти ако имаш възможността да се осъзнаеш и да видиш какво се случва около теб, можеш да си извлечеш добри поуки и да промениш начинът на мислене и живота. Но аз винаги казвам, човек не се променя коренно различно, защото има и много успешни неща, които са се случили в моя живот. И аз винаги казвам, че трябва да се надгради над това, което си направил. Изключваш негативните, те не са негативни, те са задачи, които те подобряват и ставаш по-добър, ако ги решиш правилно. Ще продължим да говорим за това решение. Обичам този немски израз решаване задачи, уравнения. Шеф Андре Токев е в студиото и продължаваме нашия разговор за надграждането, трансформирането и уроците от затвора. Това, което обаче ти си направил много ми прилича на част от живота ти преди, когато много помагаше. Ти и сега го правиш, на различен тип социални групи, на дечица, които са болни - със своето готвене. Там ти си направил затворническата кухня вкусна. Аз бях много впечатлена какви хитрини си използвал за това. Как си купувал някакви специфични продукти, за да обогатиш подправките. Разкажи малко за този период и това, в крайна сметка да върнеш затворниците в тяхната кухня, защото те са тичали някъде в други будки, за да могат да си хапнат човешки? Това е пак любов към професията и това, което правя. Реално професията ми е свързана да създаваш удоволствие, когато готвиш вкусно и интересно, хората се забавляват. То не се промени и тази нагласа в затвора при мен. В смисъл, продължих да си готвя, да се забавлявам в готвенето. А това си беше твоя инициатива ти да започнеш да им готвиш? Ами аз пожелах, защото първо е интересно и исках да покажа, че и в затвора може да се готви добре, защото са много оскъдни продуктите. Така че това беше цялата идея, да имам удоволствието пак от професията и да покажа, исках много младите момчета, които ми помагаха около мен, да ги науча да готвят. Даже исках да направя една инициатива в затвора да ги обучавам примерно 4-5 месеца, да им дадем някаква диплома, че са готвачи. Като излязат... Да имат работа? Да, но не се получи, защото просто машината, държавната машина е по-тромава и тежка, докато се вземат решения ще мине една година и аз щях да приключа, нали. Но мисля, че човек, когато е с една позитивна нагласа и дали ще е в професията, дали ще е в социалната му ангажираност, няма значение къде си. Имаш няколко рецепти в книгата, а първата е за боб чорба, това ли е рецептата, която им правеше там или просто това ти е любимата рецепта за боб чорба? Това е рецептата, която баща ми готвеше и баба ми отчасти. И аз после добавих 1-2 неща. И боб чорбата е нещо, с което съм израснал. Да, в Петърч. И в Петърч и после, като работеха моите родители в Алжир. Имаше поне три пъти седмично боб чорба и аз я обичах, няма значение колко пъти я правят, мен ми харесваше. Даже съм ял и леко студена я харесвах, различни варианти съм си правил, слагал съм си в сандвичи и т.н. И в затвора като отидох те се оплакваха леща, боб. Викам "аз толкова обичам тази храна", не ми правеше впечатление, че ядем три пъти седмично боб. Много трудна е вашата професия, гледала съм документални филми за реални шефове, знам, че стресът е огромен. Но всъщност какво те е водило, какъв е този глад да достигнеш до висините й? На мен никога не ми е пречело колко, дали ще работя нали 40-42 часа, когато отваряхме един хотел. Няма начин, научих се да спя прав по 10-15 минути. Облягаш ли се някъде? Да, облягаш се на стената и спиш за 10-15 минути, то е една такава техника, която преди много години в Берлин, в хотел “Адлон" един южнокореец ми показа тази техника и аз я правех. Но никога не съм имал ден, когато да си помисля, че не искам да отида да работя. Защото за мен не е работа, аз съм се забавлявал. Наистина тези часове, и това, което съм дал на професията си, то ми е хоби, аз не съм го виждал, че е времеемко. Но сега осъзнах, след толкова много години, като се видях със семейството и разговаряхме, че аз съм дал времето на професията си, но за семейството съм имал малко по-малко време. Едно от спиращите дъха изречения в книгата беше, когато си забравил да вземеш своята дъщеричка от детска градина, а тя те е чакала 1 час на минусови температури. Съжаляваш ли за тези моменти, болезнени ли са? Да, да, да. Човек съжалява... Според мен професията, която съм имал съм отделял най-много време за семейството си, но не достатъчно, не достатъчно според мен, защото както казах, повечето време съм отделял за професията и това какво мога да направя и да се забавлявам в професията. А реално по-малко за семейството, което сега компенсирам с внуците. Искам да поговорим и за това, че твоето семейство те следва по света, според работата, за която те наемат. Още един цитат от книгата ти: "София и България от зората на новия век наистина изглеждаха тъжно. Но мисля, че сблъсъкът с различната среда направи не само мен, но и децата ни по-добри и по-борбени. Убеден съм, че ефектът от преместването ни си струваше, защото и двете ни дъщери сега говорят свободно български и немски, както и като че ли не съжаляват. Не знам, след години може да ме упрекнат за решението ми, нямам представа". Каква е оценката им след години наистина за това, че те следваха по пътя? Единственото, което след много дългите разговори, просто времето, което съм липсвал малко вкъщи, това е единствено. Времето, което имах възможност, свободното време, което имах извън работата винаги съм отделял на 100% на семейството си, за да мога да компенсирам липсата ми. И мисля, че сме имали доста време заедно, в сравнение с други колеги, които познавам от Запада. Но наистина професията е времеемка и ако искаш да постигнеш отнема много време. И благодарение на това, че семейството ме подкрепяше през всичките тези години, аз успях да постигна, да кажем определени неща в професията. Ако нямаш подкрепата и човекът, който стои до теб и зад теб, няма да успееш да постигнеш толкова много. Така че трябва да намериш човек, който да вярва в теб, в това, което искаш ти да постигнеш, за да можеш наистина да го постигнеш. Реално ти в книгата пишеш освен много за бизнеса и израстването в кулинарията, за възможността да го разширяваш, да си предприемач, да правиш много неща наведнъж, да затваряш заведения, ако се наложи. Но реално мисля, че семейната сплотеност е това, което успява да задържи твоите постижения и създадения ресторант Андре и в най-трудните ви дни. Така е, успяха. Разбира се и моите дъщери помагаха много, техните приятели, съпрузи, които живеят с тях и те помагаха много, за да се продължи бизнеса, докато ме няма мен. Така че това показва когато едно семейство е сплотено и стои зад теб, ти можеш да преминеш през Ада, както се казва. Твоята съпруга Мария казва в нейното интервю в рамките на книгата, че се е чудела, когато разбира новината, кога това ще се случи, защото тя ти е казвала много пъти, че прегаряш, че си преуморен. Да. И в крайна сметка сега, в този последен финален момент на нашия разговор, какво би казал, и какво казваш с тази книга? Какво каза на себе си, живееш ли по-различно сега? Поучих се от всичко, което ми се е случвало през последните години 30-40-50 години, затова и направих книгата. То беше и за мен много здравословно и освежително, защото минах отново през моя живот. Докато пишехме книгата с Виолета, си спомняш неща, които дотогава си позабравил. Мария също, моята съпруга, припомни неща, които и аз съм забравил. Тя помогна също за писането на книгата. И тогава човек ако погледне правилно и позитивно върху живота си, извлича наистина най-добрите неща, поуките от целия живот. И което казах, надграждаш над това, което си направил досега по още по-позитивен начин и по-добър, така смятам за самия себе си. Затова казах, че всеки държи уравнението и писах сега пожелания за книгата, докато беше Панаирът на книгата "Животът е едно уравнение и ние трябва да се забавляваме и да намерим най-доброто решение за нас". Много си усмихнат, много си позитивен и продължаваш... Четох между другото, менюто в ресторанта ти, в което си си взел много от предаването "Ловци на храна". В крайна сметка храната е емоция, храната е история, храната е дар, който ти през своите ръце, през своите композиции в едно меню даваш на хората. От тук нататък какво предстои пред Андре Токев Преди години аз си правех план за 5, за 10 години напред, пишех си какво искам да постигна, какво да направя, когато е хубаво, когато имаш много години напред да постигаш и да правиш. Сега плановете са ми малко по-краткосрочни и не искам да се фиксирам прекалено сериозно за задачи, които трябва да постигам. Сега си се оставил животът да те наслаждава и да те изненадва? Не обичам да ме изненадва, обичам да планирам нещата. Но по-краткосрочно планувам моя живот в момента с 1-2 години напред, не е като преди с 5-10 години напред. И затова в момента опитвам, когато имам възможност да се наслаждавам и да отделям време за семейството. Разбира се, пак влизам, когато работя в кухнята съм си в кухнята и там се забавлявам и не искам и да спирам да съм готвач, това е моята професия. Не искам да съм, някои казват да съм мениджър, бизнесмен. Мога да имам бизнес, но иска ми се да съм си готвач, това е моята професия, моето призвание. И ще продължавам да готвя, това са ми плановете. И да доставям удоволствие на хората с моята храна. Тоест, ако трябва да довършим заглавието "Продължавам" - ще продължавам да готвя и да създавам удоволствие на хората с моята храна, може ли? Точно така. |
Още новини от Национални новини:
