В навечерието на 10-ти ноември: Разказ от първо лице
Автор: Екип Burgas24.bg 21:55 / 09.11.2019Коментари ()1635
© Дневник
Тодор Живков и Станко Тодоров (на заден план, с тъмна риза и очила) на разходка.
Калин Тодоров е журналист с дългогодишна практика. Той е син на Станко Тодоров, който беше високо в комунистическата йерархия преди 10 ноември 1989 г. Текстът е публикуван за първи път на 10 ноември 2013 г., когато "Дневник" се обърна към Калин Тодоров с покана да разкаже за събития около свалянето на Тодор Живков.

Беше около десет часа на девети ноември 1989 година. На вратата се позвъни – някак тревожно и конспиративно. Отвън стояха Петър Младенов и Андрей Луканов. Искаха да говорят с баща ми. Той от известно време не беше в голямата игра и това посещение беше донякъде необичайно.

Станко Тодоров още беше председател на Народното събрание. Но то беше казионна институция, подчинена на волята на Политбюро на ЦК на БКП, и само потвърждаваше решенията му. Баща ми си беше подал оставката във висшия партиен орган. Причината – изключването на майка ми Соня Бакиш от комунистическата партията заради участие в Обществения комитет за защита на град Русе. Но това е друга история.

Доста изнервени и леко изплашени,

Луканов и Младенов разказаха, че през целия ден са се водили преговори с Тодор Живков за утрешния пленум на ЦК на БКП. Тодор Живков трябвало да се откаже без съпротива от заемания от него в продължение на повече от тридесет години пост на първи секретар на Централния комитет на БКП. След дълги пазарлъци в присъствието на военния министър и член на Политбюро Добри Джуров и секретаря на ЦК на БКП по международните въпроси Димитър Станишев – и двамата стари негови съпартизани от отряда "Чавдар" (откъдето Живков набираше повечето висши партийни кадри), той се бил съгласил на сделка – отстъпва мирно, без съпротива, поста си на "първи" в партията, срещу което запазва креслото на председател на Държавния съвет. Тази длъжност тогава отговаряше на нивото президент на България, но не даваше реална власт.

Луканов и Младенов основателно се страхуваха "старата лисица" в последния момент да не промени решението си и с помощта на малкото останали му верни другари във висшия ешелон на партията, като Милко Балев например, да се опита да обърне хода на пленума и да запази властта си.

Апартаментът ни от доста време се подслушваше, затова радиоапаратът и телевизорът гърмяха, а Луканов и Младенов шепнеха. Те дори се страхуваха от опити за силови решения като идването на танковата бригада, разположена близо до София, или дори от арестуването им от верни на Живков кадри в Управлението за безопасност и охрана. За да не се стигне до подобно развитие на нещата, те разчитаха и на баща ми и това беше смисълът на късната им визита.

Въпреки че беше в немилост, баща ми, или поне такова беше мнението на доста хора, беше запазил авторитета си в партията на честен и принципен човек. Луканов и Младенов го молеха да напише едно изказване, което да прочете на пленума, ако той не поеме в желаната от тях посока. Смисълът на доклада трябваше да бъде, че в резултат на авторитарната, волунтаристична и мегаломанска политика на Тодор Живков през последните години българската икономика и финанси се намират в критично състояние. Като пример за това можеха да бъдат посочени огромните външни заеми за финансиране на тежко инвестиционно машиностроене като завода в село Червена могила, Радомирско. И че за стабилизирането на държавата трябва да бъдат взети незабавни строги мерки.

Това виждане съвпадаше с мнението на баща ми, затова той не остави да го увещават дълго. Някой даде идеята подобен доклад да бъде изготвен и за областта на селското стопанство. Те повикаха и секретаря на ЦК на БКП по аграрните въпроси Иван Пръмов. Той щеше да подготви изказване за тревожното състояние на държавата и в този отрасъл.

След като тримата късни гости си тръгнаха, баща ми започна да пише доклада. Писа цяла нощ, доста отговорно, като всички свои наблюдения, тези и изводи се помъчи да илюстрира с числа, таблици и диаграми. Доскоро пазех тези страници, които сравнително точно илюстрираха тогавашното положение в страната. Той беше много съвестен човек, фанатично предан на младежките си идеали. За него нямаше съмнение, че ако Тодор Живков си отиде, деформациите и отрицателните тенденции в развитието на социализма ще бъдат преодолени и България ще тръгне отново напред. Баща ми не страдаше особено от загубата на властта си на "втори човек", но дълбоко се тревожеше от съдбата на държавата. Той беше лоялен и безгранично предан на партията, но смяташе, че Тодор Живков се е превърнал във воденичен камък за нея.

На пленума следващия ден не се стигнало до прочитането на двата доклада,

тъй като Живков джентълменски спазил уговорката и предал властта си в партията без бой. Ако не ме лъже паметта, само академик Николай Ирибаджаков се опитал да го защити, но до ексцесии не се стигнало. Въпреки че Луканов и Младенов го изиграха и му взеха и креслото на председател на Държавния съвет. Това беше и една от причините за най-трагикомичната гледка в новата ни политическа история – нелепо увисналото чене на Живков, след като разбра решенията на пленума.

По това време работех в един централен вестник и си спомням трескавото бързане, с което в кабинетите се сменяха портретите на Тодор Живков с тези на новия "първи" Петър Младенов (Кога бяха успели да ги отпечатат?). Кралят умря, да живее кралят. Пред очите ми са оптимизмът, с който беше посрещната промяната, и надеждата, че сега нещата няма как да не тръгнат.

Едва ли моето мнение интересува някого, но още тогава Горбачов беше разбрал, че е загубил студената война и икономическата битка със западния свят. Затова беше решил да се отърве от санитарния кордон на социалистическия лагер, които не беше в състояние да издържа финансово.

"Десети ноември" беше дворцов преврат, иницииран, организиран и поддържан от руснаците,

за да се отърват от старите лидери, на чийто гръб да стоварят цялата вина. Това уреждаше сметките и на вътрешните изпълнители. Но надеждите на хора като баща ми, че с помощта на руснаците ще стъпим бързо на краката си, бяха сметки без кръчмар. Съветският съюз безцеремонно изостави бившите си приятели. България, загубила финансиране, суровини и пазари, фалира почти веднага и Андрей Луканов – вече като министър-председател, обяви мораториум върху плащанията по външния дълг.

Но Горбачов не беше разбрал нещо просто, което дори аз подозрях, прочитайки "Архипелага ГУЛАГ" на Александър Солженицин и книгата на двама дисиденти, май имената бяха Синявски и Даниел: "Автентичната история на КПСС". А именно че палиативната политика на "гласност и преустройство" ще извади на бял свят истини за миналото, с които един народ не би могъл да живее. А именно: убийствата на Троцки и Киров, преместването на цели народи като "кримските татари" от земите им, предизвиканият глад в Поволжието, довел до човекоядство и смъртта на милиони хора, унищожаването на целия руски генералитет в навечерието на Втората световна война, пактът Молотов – Рибентроп, подялбата на Полша между Хитлер и Сталин, Катинската гора, Ягода, Ежов и Берия, архипелагът ГУЛАГ, политическите процеси и още, и още.

Идеологията вече беше мъртва. Краят на съветската империя настъпваше.


Още новини от Национални новини:

https://www.burgas24.bg/novini/Bylgaria/V-navecherieto-na-10-ti-noemvri-Razkaz-ot-purvo-lice-912503
Copyright © Burgas24.bg. Всички права запазени.