На съседната маса се черпят Лозе Лазаров и Стоимен Манолов. С двамата Рибаров има стари сметки за уреждане. Пресушава две стъкла вино, мезва няколко кюфтета и удря вилицата в пода. "Защо хвърляш вилицата, сине майчин?", обажда се Стоимен. Здравко само това чака. "Ти баща ли си ми, та ме наричаш син!", скача той. Грабва едно шише и го запраща по масата. Тримата се счепкват, намесва се и кръчмарят, скандалджията е изхвърлен навън.
Здравко отива вкъщи да се въоръжи с нож и пищов. На мегдана пресреща Лозе и Стоимен. Замахва и забива острието в гърдите на Лозе. "Уби ме!", отронва закланият, рухвайки на земята. С добре премерено движение Здравко намушква и Стоимен.
Отстрани съселяни гледат сеир. Най-куражлията, дядо Коста Деков, се приближава и хваща убиеца за ръката. Оня вади револвера и стреля в стареца. После вижда, че първите двама още шават, и хладнокръвно ги довършва. Други двамина пробват да обезоръжат Рибаров. Той клъцва единия по ръката, изскубва се и отива да вземе брадва, за да продължи клането.
На излизане от вкъщи злодеят вижда случайно минаващия Малинко Николов. Пътьом го халосва с балтията, след което се спуска към снаха си Марта. Ужасената жена бяга с петгодишно внуче на ръце. Брадварят я настига...
Първо убива нея, после съсича и детето. Следващите жертви са Мартените дъщери Вера и Стефана. Тъкмо започва да ги коли, ето че се появява брат им Младен. Момъкът грабва една вила и погва убиеца. Двама стражари от Куриловския участък наблюдават преследването, но не смеят да се намесят. Здравко се измъква и драсва към София.
След себе си оставя истинска касапница. Лозе, Стоимен и Марта са убити на място. Малинко и детето издъхват в Александровската болница. Там охкат и четирима ранени. Обявена е награда за залавянето на кръвожадния Рибаров. Тиражиран е портретът му с отличителните белези: среден ръст, леко прегърбен, мургаво лице, черна коса, сив каскет, войнишка куртка, брич панталони, свински цървули.
Из столицата и околията плъзват слухове, че веднъж подушило кръв, чудовището ще продължи да убива. Няколко пъти го забелязват в София и покрайнините. В петък сутринта на 13 ноември злодеят е разпознат на Женски пазар. Зърва го хлапакът Милан Георгиев, който запомнил физиономията му от вестниците.
"Ето го оня... Това е убиецът от Кумарица, дето изяде живота на девет души", прошепва момчето на случаен пристав. Униформеният зяпал сергиите със свой приятел пенсионер.
Човекът на закона вади снимка на Рибаров и я сверява с посочения. "Няма грешка!", заключава той. Приставът и пенсионерът тръгват по дирите му, като пътьом вземат за подкрепление и един стражар.
Хайката решава пръв да действа пенсионерът, защото е цивилен. Беловласият храбрец внезапно сграбчва престъпника и с хватка, запомнена от младини, заклещва ръцете му. В следващия миг налитат формените. Страшният Здравко е вързан, обезоръжен и откаран в Дирекцията на полицията.
Оказва се, че Рибаров е стар клиент на закона. Съден е за кражба и за закана. През 1916 г. получава смъртна присъда, защото вдигнал оръжие срещу ескадронния си командир. Спасява го амнистия. През 1921 г. стреля по някакъв нотариус и получава 11 години тъмница. Излиза помилван в началото на 1929 г. Захваща обущарство.
За кумаришкото клане Здравко Рибаров е осъден на смърт чрез обесване и е тикнат в Централния затвор. Тук го сварва превратът на 19 май 1934 г. След политическата промяна затворът почва да се пълни с комунисти. За няколко месеца около 200 партийни функционери влизат зад решетките. Има опасност червената зараза да плъзне по килиите.
Марксистът Жак Натан разказва: "За да изолират криминалните затворници от влиянието на комунистическата пропаганда и да предпазят затвора от общи акции на политическите и криминалните затворници, управата ни изолира в крайното южно крило."
Това помещение преди било обущарница, където се трудел смъртникът Здравко. Злодеят се вижда надежден на политическите и те решават да го спасят от въжето и да го спечелят за червената кауза. "Освен това - аргументира се Натан - бяхме информирани от съселянина на Кумаришкия убиец, политзатворника от София, конспиратора Йордан Танев, че екзекутираният бил съчувственик на Работническата партия."
През ноември Касационният съд потвърждава присъдата на Рибаров. По партиен канал вестта прониква в пандиза. "Решено бе да се проведе гладна стачка. Отказахме да приемем хляба и чорбата за един ден", свидетелства отново Натан.
Не всички вземат акцията присърце. Другар от Ботевградско с прозвище Генерала се оплаква, че не може толкова дълго да издържи без ядене. В крайна сметка обаче не става стачкоизменник, подчинява се на партийната дисциплина и не докосва чорбата.
"Бъркаше ли се в политическите борби в селото, беше ли член на някоя партия?", пита репортер на вестник "Утро" Кумаришкото чудовище. Здравко се почесва по тила и отвръща: "Какви политически борби, каква партия? Бях в армията, след това на война, а после близо десет години в затвора."
Набеденият съчувственик на Работническата партия е обесен призори на 27 ноември 1934 г. Единственият ефект от гладната стачка е, че политическите за седмица са лишени от свиждане и получаване на храна отвън, пише "24 часа".
Гладувалите обаче записват акцията с едри букви в своите биографии. Тя се превръща в героичен епизод от антифашистката съпротива, високо оценен след Девети септември 1944 г.
Жак Натан, който е в центъра на стачката, става академик, народен деятел на науката и герой на социалистическия труд. Друг гладувал също се издига. Борис Милев-Огин е заслужил деятел на културата, лично Тодор Живков декорира костюма му със златната звезда "Герой на социалистическия труд" и ордена "Георги Димитров". Убиецът Здравко Рибаров може би е бил малко червен - преди да увисне на въжето, отказва да се изповяда. Това може да е от марксизъм, но най-вероятно си е чист сатанизъм.
