Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения.
Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство.
Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.
Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина.
В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка.
Правителството на Александър Малинов използва момента, конфискува жп-линията и на 22 септември 1908 в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново със специален манифест е провъзгласена независимост на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България.
Учредява се възпоменателен медал по този повод. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
Празникът се отбелязва с тържествена заря-проверка във Велико Търново, където на този ден през 1908 г. в черквата "Св. Четиридесет мъченици" е обявена независимостта на България.
Мястото е избрано специално, за да се подчертае приемствеността със средновековната българска държава. България е обявена за царство, а княз Фердинанд I приема титлата "цар на българите".
