| Санстефанска България - мечтата, която никога не се сбъдна | ||||||
| ||||||
Източният въпрос за първи път се използва като термин през 1822 година на конгреса във Верона по повод избухналото през 1821 година Гръцко въстание. Той не е свързан само с Османската империя, а със сложните отношения, както между нея и Великите сили, така и между възстановените балкански държави, които през последната четвърт на XIX век се превръщат в активен фактор на международните отношения. В дипломатически план води своето начало от 1799 година с мира от Сремски Карловци. Той е подписан след неуспешната война на Османската империя с Австрия, Полша, Венеция и Русия. Като реално начало на Източния въпрос се приема първата Екатерининска война 1768 – 1774 година. В сключения през 1774 година Кючук – Кайнарджийски договор между Руската и Османската империя, за първи път Русия дава и получава заявка за сериозно присъствие в Османската империя. Нейните прeтенции намират конкретен израз в даденото ѝ от Високата порта право на защита на християнските поданици във Влашко и Молдова. В своята същност Източният въпрос представлява борбата на Великите сили за надмощие в Османската империя след прекъсване на нейното настъпление в Европа. Битката е за контрола върху турския султан, който е начело на империя с огромни територии, притежаваща проливите Босфора и Дарданелите. Един от най активните субекти на Източния въпрос е Русия, която от Екатерина нататък преследва целта за превземане на проливите, Балканския полуостров и контрола върху Черно море. През годините тази цел търпи непрекъсната промяна с оглед самостоятелните и колективните действия на останалите Велики сили. Вникнали в процесите, свързани с Източния въпрос и неговото разрешаване, можем да разберем сложността около появата на Санстефанска България. Член 6-ти гласи: "България ще бъде автономно, подвластно княжество, с народно християнско правителство и народна милиция“. Същият този член 6-ти определя и границите на българската държава: на запад следва старата сръбско-турската граница, включваща Вранянската каза до планинската верига Карадаг. След това границата завива на запад към Кораб планина, следвайки западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза. Продължава на юг по долината на река Дрин, оставя в българска територия Корча и Дебър и стига до планината Грамос, откъдето завива на изток до устието на река Вардар. Границата преминава северно от Солун и Атонския полуостров и излиза на морския бряг от устието на река Струма до Порто Лагос, откъдето завива на североизток към Родопите, прехвърля река Марица северно от Одрин, след което включва цяла Странджа и излиза на черноморския бряг. Северната граница достига до Мангалия, откъдето по южната граница на Тулчанския санджак достига Расово на дунавския бряг. Река Дунав запазва граничния си статут. Санстефанска България е в пълно съответствие с изконните етнически територии на България, с едно изключение – Северна Добруджа. Тя е изтъргувана от Русия с цел компенсация за Румъния с оглед на преминаването отново на Бесарабия под руски контрол. Налице е една голяма славянска държава – България. Точно тук се появява и големият проблем и последвалото всеобщо разочарование след Берлинския конгрес. До тук всичко звучи като една добре позната история и въпросът за границите на новата славянска държава остава на заден план. За да си отговорим на този въпрос, трябва да се върнем една година назад и да надникнем по-конкретно в дипломатическите отношения и поетите ангажименти от Русия към останалите велики сили. Ангажименти, без които провеждането на последната Руско-турска война би било невъзможно. Райхщадско споразомение – Съгласно руския текст на това споразумение, ако се постигне победа над Турция, Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава. Логично се появява въпросът защо руската дипломация, конкретно в лицето на граф Н. Игнатиев, прави всичко възможно за сключването на Санстефанския мирен договор точно при тези условия. Нима той не знае за дипломатическите ходове на руската страна? Това е невъзможно да бъде допуснато, защото същият Н. Игнатиев през пролетта на 1877 година, обикаля между европейските столици Лондон, Виена и Берлин и едва ли има човек от цялата многомилионна руска империя, който да е по- наясно с външната политика на "братята руси“. Не са много вариантите за създаването на голямата Санстефанска държава. Възможно е руската страна да е била толкова съпричастна със запазването на етическата цялост на българите, че да е подписала този абсурден мир. Това автоматично я противопоставя на всички велики сили, а война сама срещу всички е всичко друго, но не и успешна политика. Този конфликт би бил разрушителен за цялостта на империята, какво тогава остава за нейните интереси на Балканите. Интереси, които прозират в многото поредни военни конфликти с Високата порта. Съществува и друга хипотеза за създаването на Санстефанска България. Очертавайки голяма България, Петербург всъщност осъществява един блъф. Блъф, чрез който тя се поставя в по-добра позиция в предстоящата европейска ревизия на мирния договор. Създаването на толкова голяма държава е много по-добра база за преговори и договорености, които да удовлетворят политическите цели на Петербург. Империята не се интересува от съдбата на българите, но много добре използва положението като в очите на обикновения човек тя се превръща в голяма славянска държава, която се бори за правдата на своите славянски братя и обратното на другия полюс остава отношението към останалите велики сили. Не е случаен и фактът, че в Македония, въпреки предварителните планове, императорът не позволява да се въведе гражданска администрация. На 13 юли 1878 година в Берлин е подписан Берлинският мирен договор. Логичното и очаквано събите се случва, събитие което поставя българския народ в ситуацията да бъде разделен от различни граници и от Санстефанска България остава малкото Княжество България (земите между Дунав и Стара планина, както и Софийският санждак). Поведението на руската делегация в лицето на А. М. Горчаков, П. Шувалов, Д. И. Убри е колебливо и неточно, както го описва по-късно Стефан Стамболов. Тази линия на поведение е предварително начертана в Петербург от императора, канцлера А. М. Горчаков и военния министър Д. А. Милютин, тъй като те са изключително наясно с временната съдба на Санстефанска България. Проблематиката на събитията, разиграли се около Санстефанска България и до днес остава дълга и обширна тема. За да я разберем по-добре, ние трябва да я разглеждаме с разбиранията и очакванията в тогавашната епоха, а всички предразсъдъци от наши дни не ни позволяват да добием реална представа за събитията – напротив, те рушат историята пише bulgarianhistory.org. |
виж галерията| Още по темата: | общо новини по темата: 33 | ||||||||||||
| |||||||||||||
| предишна страница [ 1/6 ] следващата страница | |||||||||||||
Още новини от Национални новини:
