| Какви са били сватбите по българските земи в миналото? | ||||||
| ||||||
Професор Стоян Генчев – изследовател на българската сватба, рамкира традициите в българското общество със следната сентенция: "Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира." Точно такива са моралните ценности на нашето общество в миналото. Сватбата по своята същност е празник не само на семейството, но и на цялото село или градска махала. Тя е обичай, на който се демонстрира принадлежност на участниците не само към семейството, родствената и териториалната група, но и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика между селската и градската сватба има и тя е обект на изследвания и днес. Градската сватба показва по-малко изпълнение на традиционните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и начин на живот, ще изместят много от традиционните българските сватбени обичаи. Сватбите се правят в определено време и са съобразени с поминъка. Те започват след приключване на активния производителен сезон и обхващат два периода: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е участието в коледуването, а за момите – участието в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е спретнат, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и др. В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се поставя по един гладък прът. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи. Брачната възраст представлява голям интерес и е обект на множество изследвания. Обвързана е с основния поминък и положението на семейството, както и с нуждата от момата в бащиното семейство. Така, в периоди на икономическа криза се забелязва, че момичето напуска бащиния дом по-късно, за да може да помага на семейството си. След като свързва брачната възраст с основния поминък на българина, професор Стоян Генчев поставя средна възраст за встъпване в брак и на момите и на момците след 16 – 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 – 23 години се смята, че губи шансовете за сполучлив брак, а мъж след 25 – 28 години се смята за "стар ерген". Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство – Люба Макавеева, разглежда паралелно положението в селското и градското общество. Тя поставя границата за стъпване в брак между 12 – 13 до 18 години за момичетата и от 14 – 15 до 20 години за момчетата. В традиционния период на сватбата (преди и непосредствено след Освобождението), няма строго фиксирани граници за брачно пълнолетие. През 1884 г. се определя законно възрастта, в която момичетата и момчетата могат да сключат брак. За момичетата е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 г. се внася корекция на тази възраст и тя става съответно 18 и 20 години. По време на военния период (1912 – 1918), сключването на бракове започва да спада и се засилва в следвоенните години, особено в периода 1919 – 1920 г., като желание за "демографска компенсация" от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 г. е периодът на най-високи възрастови граници за сключване на брак, като при жените най-много бракове има във възрастовата група 20 – 24 години, а при мъжете в групата 25 – 29 години. Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави проучвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в периода от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с около десетина години по-възрастен от жената. Това е така, защото той е трябвало да има определено ниво на професионална квалификация, както и да натрупа средства и да има свой дом. Пример за това можем да видим в известната българска народна песен "Девойко мари хубава", в която момъкът се жалва затова, че все още не е време да се вземат със своята любима, трябва първо служба да служи, къща да гради : Моесо бално по множко, юначе, че имам руба да правя, юначе, и имам дари да стегам, юначе Моесо бално по множко, девойко, че имам служба да служа, девойко. и имам коща да градя, девойко Моесо бално по множко, девойко, че нема да се зомиме, девойко. Д-р Милена Маринова дава пример със сватбата между кмета на град Враца до 9 септември 1944 г. – архитект Никола Николов и неговата съпруга Мариана, дъщеря на фабрикант от града. Когато през 1937 г. сключват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: "Майка ми е с десет години по-малка от татко. Той е трябвало да има професия, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да създаде семейство". Интересен е паралела с начина на мислене днес. Прави впечатление, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото сключват брак по-късно и затова има примери още от началото на миналия век. Друг интересен момент от добрачния цикъл е изборът на брачен партньор. Този е върховият момент в социализацията на младия човек. В традиционния период е бил в голяма степен по уговорка на родителите. Това, разбира се, съвсем не значи, че не е имало бракове по любов, но те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младите хора избора им започва постепенно да става личен. За силната зависимост на бащата в избора на брачния партньор, професор Марин Дринов пише: "Волята на родителите, а особено на бащата, дотолкова се уважавала някога, щото момъкът и момата даже не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена". Момъкът, въпреки това твърдение е относително по-свободен в избора си, отколкото момата. В разглеждания от нас период най-важни при избора на брачни партньори са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, хубост, скромност, трудолюбие, добър характер, а за момата да е "здрава, снажна, работна и паметна, да има добър нрав, да е от сой, но не с оглед на зестра и наследство, а с оглед на добра биологична наследственост" . В началото на XX в. започва период на трансформация в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното състояние. След Първата световна война, браковете по сметка стават масово явление, особено сред по-заможните слоеве от обществото. Зестра съществува и преди това, но в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата – предмети, чието изработване момата започва в ранна възраст. За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения хляб. Тази традиция е позната като "засевки" или "меденик". Засевки се правят и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в дрехите на невестата, на места наметната с невестиното було. Деверът също е под булото и разбърква брашното с жезъл, на който е нанизан момковия пръстен, съобщиха от Българска история. До вземането на невестата се правят т.нар. "прощални вечери" или "вечерници". Този обреден комплекс виждаме и в песните: Тос вечер, слънчице, у твоя майка, и у твой баща, слънчице! А утре вечер, слънчице, у друга майка, у други баща, слънчице! Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се нарича "байрак", "пряпор", "огурлица" и др. С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като трябва да е с един удар за да не "повторят" младите в брака. На върха слагат сватбена китка и ябълка, понякога и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото – червена. Понякога се прави само едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата червената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на започналата сватба. |
Още новини от Национални новини:
