| Навършват се 148 години от рождението на учителя по мъдрост - Йордан Йовков | ||||||
| ||||||
Йордан Йовков е роден е на 9-ти ноември 1880 година. Преминава детските и юношеските години в родното си място Жеравна, където и учи, а след това през 1895 година завършва основното си образование в Котел. Завършва гимназия в София през 1900 година. Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. Йовков дебютира като поет. През 1902 – 1911 година публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания – в. "Съзнание“, списанията "Пробуда“, "Художник“, "Ново време“, "Ново общество“ и "Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба – "Овчарова жалба“, с подзаглавие "Старопланинска легенда“ – Йовков публикува в списание "Просвета“ през 1910 година. Дебютирал като поет, но останал в сърцата на българите като майстор на психологическия разказ, Йовков пише за човека и доброто, което живее в него. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два тома "Разкази“. Въпреки че два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата "Последна радост“ и след едно десетилетие с разказите "Белите рози“, "Другар“ , "На стража“ , Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с "Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят“ възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост“ е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг. Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост“, "Старопланински легенди“ (1927), "Вечери в Антимовския хан“, "Женско сърце“,[3] "Ако можеха да говорят“ и романа "Чифликът край границата“, както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов“, драмите "Албена“, "Боряна“, "Обикновен човек“ и комедията "Милионерът“. Сборниците "Старопланински легенди“, "Вечери в Антимовския хан“, "Ако можеха да говорят“ се определят жанрово като цикъл от разкази. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37 различни езика. Йовковите творби са безценно културно и литературно наследство и "наръчник за живота на добрия човек". |
Още новини от Любопитни новини:
