| Потресаващ разказ за личната битка на българка с Covid-19 | ||||||
| ||||||
"Скъпи приятели, познати и непознати, със споделянето на своята история с COVID бих искала да помогна на всички вас да разберете, че COVID вирусът е тук и ние сме във война с него. Той не е нещо, което не можем да победим, но се изисква смелост, да не страхуваме от него, защото страхът блокира действията, нужно е да зачитаме присъствието му в нашия живот, да се съобразяваме с характера му, да се пазим САМИ и да се подкрепяме (Благодаря на всички, които бяха до мен в този изключително труден момент), защото ЗДРАВНАТА СИСТЕМА в България не успя да се подготви за тази война. Вирусът е тук, за да ни покаже много неща и да вдигне нивото ни на осъзнаване. Най-вече това, че без подкрепата на близките и лекарите, ние сме пътници към ония свят. САМ с вируса или която и да е друга болест не можеш да се справиш. А в момента ситуацията в държавата казва точно това: “ОПРАВЯЙТЕ СЕ, кой както може.“ За съжаление и гражданите и лекарите се координират от хора, които са поели отговорността да взимат решения, но очевидно са крайно неспособни за подобна отговорност. COVID e болест, която от една страна елиминира до минимум подкрепата от близките, заради това, че е свръх заразен, а от друга, изисква адекватна медицинска помощ, която не може да получиш, ако държавата, в лицето на управляващите, не е успяла да използва 8-те месеца авансова преднина, която вирусът ни даде, за да се въоръжим за битка с него. COVID беше особено толерантен към нас българите в първата вълна и ние имахме цели 8 месеца да се подготвим и да посрещнем адекватно втората вълна. Но се оказахме абсолютно неподготвени. И вина затова нямат лекарите, нито близките на болните. Животът не може да спре, държавата няма как да бъде блокирана отново, хора ще умират, съзнавам това, но когато няма лекари и болнични легла, хората умират пред болниците или у дома в ръцете на близките си, които също стават заразни и така епидемията се разраства и държавата ще се самоблокира отново. Татко се разболява в началото на седмицата, а той е много здрав и много се грижи за здравето си и много стриктен в спазването на мерките за сигурност. И по тази причина отива в сряда във ВМА, за да си направи тест за COVID. Казали му, че ако тестът е отрицателен няма да му се обадят, а ако е положителен ще му се обадят. И му изписали антибиотик SUMAMED и го пратили у дома. Аз не успявам да му обърна внимание, тъй като съм на работа, а и гледам да не съм контактна, защото работя с деца, а и това е мотото на болестта – "Изолация“. В четвъртък никой не ни се обажда, нито от ВМА, нито от РЗИ. Намирам контакти (връзки) във ВМА и успявам да разбера, че тестът е положителен. Татко, който живее САМ, ме заблуждава по телефона, че е добре и се справя, за да не ме зарази и мен, но аз чувам, че нещо много сериозно се случва с него по начина му на говорене – бавно, насечено, не му достига въздух и говори несвързано. В четвъртък следобяд отменям работните си ангажименти, за да му занеса храна и лекарства, които оставям пред вратата като на куче, без да вляза у дома и да го видя, "тъй като трябва да се пазим, да не разпространяваме заразата“. Не спирам да говоря с него по телефона и в петък сутринта съм напълно убедена, че трябва да извикам линейка. Звъня на 112 в 11:00 сутринта. След което оставам да чакам в колата пред неговия вход "всеки момент“ да дойде линейка. ТОЗИ МОМЕНТ ПРОДЪЛЖИ 8 ЧАСА. Междувременно не спирах да звъня на всичките си познати, в т.ч. множество лекари, хора с високи позиции в държавата, за да уредя настаняване на баща ми в болница и отвсякъде получавах отговор, че няма линейки и няма места. Обикалям аптеките да търся предпазно облекло, за да вляза при него и да го кача в колата, за да го закарам някъде, защото ще полудея, ако линейката продължава да не идва, а аз стоя безпомощна отвън. Чувам го през всеки час и той звучи все така зле. Пристига линейката около 19:30, след 8 часа. Отваряме вратата и виждам някакъв ужас - нямаше как да не вляза. Влезнах. Всъщност той е бил много зле и ме е лъгал, че се справя, за да не ме зарази. Обличам го. Взимат го. Линейката отива пред така наречения Национален координационен център в Инфекциозна болница, който разпределя болните по всички болници, в т.ч. и частните. Няма места, няма места, просто няма места и точка. В София в този ден е избухнала бомбата "COVID". Решават да ми го върнат у дома. Аз спирам на съседната улица до блока, защото съм с моята кола и си казвам, че ако не се появя, те няма как да го изхвърлят на улицата и е по-безопасно да стои в линейката. И така престоявам скрита 5-10 минути. Не издържам, чувствам се виновна, че задържам линейката, съвестно ми беше за другите хора, които я чакат като мен цял ден, притеснявах се за татко и отивам при линейката и им казвам, че или ми намират легло или той остава в линейката, защото е по-безопасно за него и че дотолкова мога да преценя състоянието му, за да съм наясно, че е за медицинска манипулация. Линейката обаче е стара и студена и за моя голяма изненада – НЕОБУРУДВАНА. Няма нищичко в нея, за да му помогнат и няма смисъл да стои в нея. Татко ме моли през сълзи да го прибера у дома. Изпадам в истерия и започвам да крещя на улицата с всичка сила на едни млади, прекрасни момчета, които нямат грам, ама грам вина затова, което са принудени да НЕ правят в работата си, която е свързана с това да спасяват човешки животи. Те се обаждат на шефа на Бърза помощ, аз му крещя, а вероятно и той няма вина за ситуацията, в която се намираме всички и той им казва да извикат полиция, за да освободя линейката. Полицията идва и крещи: "Стойте далече, стойте далече!“ – нали съм заразна вече. Изобщо за какво дойде полицията, аз не разбрах, но поне записаха истерията ми, която целият квартал чу. Помолих двамата мъже от бърза помощ да ми помогнат да кача татко в колата, той е тежък и едва мърда. Те ме посъветваха да не го измъчвам човека, и че няма места, каквото и да направя, и това беше намек да го оставя да си умре у дома. Така, аз държах линейката в продължение на часове безрезултатно, без да се окаже никаква първа помощ на татко. И дори да я бях освободила, тя просто щеше да развозва болни из София в заблуда на близките, че системата работи, а тя не работи. Легла няма, лекари също недостигат. Но в този момент аз действах инстинктивно. Исках да спася баща си. Не може моят здрав баща да си отиде от някакъв вирус, без да направя всичко по силите си. Качвам го в колата, ужасно трудно, той не можеше да си вдигне краката и отивам в спешното в Пирогов. Признавам си, че е с COVID, вероятно трябваше да ИЗЛЪЖА. Категорично отказват да го вземат. Отивам до ТОКУДА и там отказват да го вземат. Татко през сълзи ме моли да го прибера у дома. Прибираме се, едва успявам да го кача по стълбите. Някак успявам да го обслужа. Започвам да чистя и пера, защото той не е можел очевидно да се придвижи достатъчно бързо до тоалетната. Цяла нощ треперя с откат на тялото си поне 5 см. На сутринта се обаждам отново на 112 и моля през сълзи поне някой да дойде да му влее глюкоза, защото е обезводнен и нищо не беше ял от храната, която му бях оставила, без да вляза при него, "защото не трябва да съм контактна и работя с деца". Междувременно продължавам да звъня на всички, които познавам. Нищо…………от никъде нищо……… Няма кой да ми помогне. Места няма. В това време другите от семейството ми ме гледат от дистанция и не могат да ми помогнат, освен логистично, за да не се заразят и те. Линейката идва към 10 сутринта, този път закъснението е от около 3 часа и е ОБОРУДВАНА. Взимат го, слагат го на кислород, този път и аз влизам в линейката. И отиваме отново пред Националния координационен център. Висим отпред един час. Освобождава се едно легло в Света Ана, тръгваме натам със сирените. Пристигаме. Места няма……….. няма………….. просто няма. Отказват да го приемат. Но …………….. едно нещо ме взривява - отказват да се разпишат в протокола на Бърза помощ, че не желаят да го приемат в болницата. И тогава разбирам, че в тая държава всеки си прави каквото си иска и на никой не му пука за правила............ Абсурд. Филм. Сън............. Висим 3 часа в линейката пред вратата на болницата и няма решение, и кислородът им е на привършване, и трябва да се действа. Пращам зет ми да купи одеяла, за да се завием, защото умираме с татко от студ. В това време се сещам, че моя приятелка от Германия, която е разбрала какво се случва с мен е помолила майка си, която живее в Своге, да провери за места в тяхната болница. Аз споменавам това между другото пред докторите от линейката и те решават да се хванат за тази сламка, за което съм им безкрайно благодарна, защото вероятно това беше нашият минимален шанс. Аз не знам защо го казах изобщо, но сякаш някой друг изплю това от устата ми, сякаш имаше невидима сила вътре в мен и тя действаше вместо мен. Дадоха им разрешение линейката да тръгне към Своге, но искаха потвърждение от болницата, че ще го приемат. И започва едно издирване на телефона на COVID отделението в Своге или на самата болница. Никой няма телефона – нито 112, нито НКЦ, нито МВР-Своге. Аз в този момент се срутвам и съм на път да колабирам. Това не е държава, това е пълен абсурд.... Лекарите от бърза помощ се погрижиха и за мен. Благодаря от сърце. Продължаваме да висим пред входа на Света Ана, часът е 13:30. Аз задържам тази линейка от 10 сутринта и после линейки няма, еми няма, защото не могат да свалят на тротоара болния, няма как.......... макар, че нищо не би ме изненадало вече...................... Линейката се уговаря с директорката на болницата. Тя се съгласява да го приеме, за което съм благодарна от цялото си сърце. Тръгваме за Своге и пътуваме час, друсайки се нечовешки, под звука на виещи сирени. Аз щях да откача, баща ми как оцеля, аз не знам, а тези хора, работещи под този звук и друсането, според мен, трябва да са с желязна психика. Не искам дори да си задам въпроса какви пари получават за този труд. Поклон, мили хора! Поклон! През всичките тези часове аз и баща ми стискаме с последни сили естествените си човешки нужди за тоалетна. През сълзи на очи, едва, едва, насечено и бавно, бавно татко ми казва: "Ако оживея няма да ти простя стреса, който ми организира.“ Пристигаме в Своге, където се оказва, че няма реанимация, но има COVID отделение, БЕЗ ЛЕКАР, само с две сестри. Приемат го. Все още е жив и състоянието му, благодарение на кислорода и инжекциите, които му сложиха, беше една идея по-добро. Но там няма реанимация и се моля на ГОСПОД да му даде сили да се справи САМ. Аз не бях пила вода 2 дни, не бях спала, не бях яла, говорех и пишех денонощно по телефона, за да спася баща си. За съжаление момчето на 33 години, което е било в същата ситуация, в същия ден, не е успяло да оцелее. И колко ли още хора не са успели да се справят САМИ. Истината е, че в един момент и аз се бях предала, точно преди да тръгнем за Своге, и бях готова да си го прибера у дома и да си умре спокойно в леглото, в моите ръце, сред цялата ЛЮБОВ и ГРИЖА, която мога да му дам с огромно закъснение "защото не трябва да съм контактна с болен от COVID“. Глупости. Кой нормален човек, г-н Министър, ще стои пред вратата и ще остави баща си да умре в собствените си сокове? Как точно да спазя дистанция или предпазни мерки, когато никъде по аптеките няма предпазно облекло? Татко успя да звънне по телефона в неделя сутринта и да ме попита как съм, за да умре спокойно, че не ме е заразил. Разстроих се много. Всъщност аз съм добре физически, но психически – никак. Знам, че всеки си има ред и всички ще умрем рано или късно, но не знаех, че нямам държава, че държавата ми не е нито цивилизована, нито европейска. Изграждането на адекватна държава зависи от малките действия на всеки един от нас в неговата малка сфера на дейност. Иска се малко – ум, смелост и мисъл за другия. И COVID дойде затова, за да ни покаже много неща - какво е подкрепа, какво е взаимопомощ, какво е човещина, какво е да спазваш правилата и да се погрижиш за себе си САМ, какво е самотата при възрастните хора, какво е да си лекар, какво е организация на работа, какво е управление на ресурси, какво е държава, какво е да почиташ ЖИВОТА. И да си дадем сметка какъв свят искаме да градим заедно. Обичам те, татко и те моля да се справиш, заради мен. А аз ти обещавам, че никога повече няма да се страхувам от никакъв вирус и ще бъда до теб от първия миг на болестта, защото държава няма, лекари няма, легла няма, медикаменти няма. Просто нищо няма. Но от сутрин до вечер по телевизията COVID има и всичко го знаем, но нищо не правим. А всичко зависи от самите нас. Ето, аз реших да реагирам и по този начин да получа подкрепата и любовта на всички хора, които докосна с моята история. Защото сега разчитам само на ЛЮБОВТА и ГОСПОД! В заключение искам да кажа, че има едни хора, които заслужават изключителната грижа на държавата и на всички нас и това са всички работещи в системата на здравеопазването – от шофьора до шефа на болницата, защото от тях зависи живота ни, защото да си положил Хипократовата клетва, да учиш цял живот, да си отговорен за здравето на хората, да работиш сред човешката трагедия и да не можеш да изпълниш онова, в което си се заклел, да си принуден да държиш тежко болен в линейката пред вратата на болницата 3 часа и той да умира пред очите ти, заради тъпотиите на някой облечен в костюм, вероятно е най-големият възможен стрес за психиката на един лекар и грях, който той поема, заради скапано организираната държава, в която живее. 8 месеца не ни стигнаха, за да се организираме и подредим да посрещнем COVID. 8 месеца се занимавахме с ресторантите, баровете и туризма, вместо със здравната система, болниците, лекарите и целия медицински персонал. Вярвам, че вирусът може да бъде преборен и че не трябва да се страхуваме от COVID, но това може да стане само с подкрепата на близките ни и лекарите. А когато знаем, че близките ни не трябва да ни доближават и места в болниците няма, как се справяш с болестта? САМ и с вяра в БОГА. |
| Още по темата: | общо новини по темата: 14432 | ||||||||||||
| |||||||||||||
| предишна страница [ 1/2406 ] следващата страница | |||||||||||||
Още новини от Национални новини:
